ПАУЛА ЛАЙТ – В ИМЕТО НА БЪЛГАРИЯ

ПУБЛИЦИСТИКА и ЛИТЕРАТУРА

Archive for the ‘Uncategorized’ Category

Това съм аз – Паула Лайт

Posted by paulalight на 13.08.2009

За мен можете да научите от:

http://www.bulgariasega.com/usa_canada_bulgari/5022.html
http://paulaveritylight.blogspot.com
Нека Светлината Ви пази и закриля.
Поздрави:

Паула Лайт.

Posted in Uncategorized | Leave a Comment »

НАУЧИ СИ УРОКА, ЗА ДА НЕ СТРАДАШ!

Posted by paulalight на 31.07.2009

(Получих го, одобрявам го и го изпращам на всички мои читатели. Добавих само заглавието)

ПРИЯТЕЛ

Живял някога юноша с лош характер.
Баща му веднъж му дал едно пълно с пирони чувалче и казал да забива по един пирон във вратата на двора всеки път, когато изгуби търпение или се скара с някого.
Първия ден той забил 37 пирона във вратата.
През следващите седмици се научил да контролира количеството забити пирони, намалявайки го до един на ден:
Разбрал, че е по-лесно да контролира себе си, отколкото да забива пирони.
Накрая, дошъл денят, в който юношата не забил нито един пирон в дворната врата.
Тогава той отишъл при баща си и му казал новината.
Тогава бащата му казал, да изважда по един пирон от вратата всеки път, когато не загуби търпение.
Накрая настъпил и денят, когато юношата могъл да каже на баща си, че извадил всички пирони.
Бащата го завел при вратата:
«Сине, ти се държа прекрасно, но погледни, колко дупки останаха на вратата!»
Тя никога няма да бъде същата както преди.
Когато се скараш с някого и му кажеш неприятни неща, оставяш му рани като тези на вратата.
Можеш да намушкаш човек с нож и после да го извадиш, но раната остава завинаги.
И няма да е от значение колко пъти ще молиш за прошка. Раната си остава. Раната, направена от думи, причинява такава болка, както и физическата.

Приятелите – това е най-рядко срещаното богатство!
Те те карат да се усмихнеш и те ободряват.
Те са готови винаги да те изслушат .
Те те подкрепят и ти откриват сърцето си.
Покажи на своите приятели колко са ти скъпи.
Изпрати това писмо на всеки, когото смяташ за свой приятел.
Ако това писмо се върне при теб, значи си заобиколен с приятели.

Накрая:

«Най-хубавото при приятелството – да знаеш, че можеш да споделяш тайните си »
(Allessandro Manzoni )

Няколко реда за размисъл…

Ако си получил това писмо – значи някой те цени.

Нали и за теб има хора, които са ти скъпи.

Ти си много зает, за да пратиш писмото на някого и си казваш: „Ще го изпратя по-късно… Може да се случи така, че никога да не го изпратиш, а някой да има нужда от него…

Прочети тези кратки бележки, това са не лоши съвети за живота:

Давай на хората повече, отколкото очакват!

Когато казваш: «Обичам те!», говори сериозно…

Когато казваш: «Извинявай!», гледай в очите!

Не си играй с мечтите на другите!

Обичай силно и страстно.

Може да се опариш, но иначе няма да изживееш пълен и наситен живот.

Не наскърбявай и не си създавай мнение за хората по техните роднини.

Говори бавно, но мисли бързо!

Ако някой ти зададе въпрос, на който не искаш да отговориш, усмихни се и попитай: „А защо искаш да знаеш това?”

Помни, че голямата любов и големият успех носят със себе си голям риск!

Когато губиш, не загубвай дадения ти от живота урок.

Запомни тези 3 правила:

-Уважение към себе си

-Уважение към другите

-Отговорност за всички собствени действия и постъпки.

Не позволявай дреболиите и неразбирането да разрушат дружбата;

Когато разбереш, че си направил грешка, поправи я колкото може по-бързо.

Усмихвай се, когато отговаряш по телефона, Този който ти звъни, може да чуе това по гласа ти.

Чети между редовете…

Помни, че понякога да не получиш това, което си искал, може да се обърне в успех за теб!

Posted in Uncategorized | 1 Comment »

АДВОКАТ НА ДЯВОЛА ИВАН КОСТОВ ИЛИ ПЛАТЕН МАНИПУЛАТОР Е ПАУЛА ЛАЙТ?

Posted by paulalight на 22.06.2009

Вече осем години Иван Костов е просто един депутат в парламентарната група на малка опозиционна партия, но медиите- верни поданици на различни финансови клики и групировки не спират да бълват срещу него огън и жупел. Докато една личност олицетворява настоящата власт, това е не само здравословно и правилно, а и необходимо, за да имаме истинска демокрация. Самата аз често нападам с прекалено остър език Доган, Бойко Борисов, Станишев, Симеон. Буди тревога, обаче, когато един човек, който няма властовите лостове, за да се защити, системно и непрестанно бива превръщан в жертвен козел, върху който се прехвърлят всички грехове на племето ни. Костов е виновен за лошата и неизгодна приватизация; Костов е виновен за корупцията и организираната престъпност. Пак Костов е в дъното на разбиването на дясното политическо пространство. Може би, той стои и в основата на сушите, земетресенията, или глобалното затопляне.
За едни той бил комунист от средната номенклатура, внедрен за да унищожи синята идея. За други пък рушал етническия мир с отношението си към ДПС. За трети с твърдия си и краен антикомунизъм създавал поляризация в политическото битие и рушал парламентаризма и възможността за диалог и компромиси.
Знаете ли, просто съм учудена, че не се е явил пред кроткото ни и апатично посткомунистическо стадо с рога и опашка, преди да изчезне в произподнята сред сяра, пепелища и пламъци. Защо ли един- единствен човек толкова плаши както безличните парламентарни мравки, така и политическите хиени, лешояди и чакали? С какво Костов тревожи сънищата на днешната политическа върхушка? Толкова се боят от него, че, когато дойде краят на земните му дни, сигурно биха поискали да сложат катинар и на ковчега му.
Ще ви кажа, че на мен ми се повръща от такава злобна, постъпателна, упорита демонизация на един наш сънародник!
Искам да заявя следното: Иван Костов не е ангел, но не е и дявол! Той, разбира се, има своите грехове, но и своите добродетели. Нека започна от това какво НЕ Е Костов:
Не е бивш комунист, останал верен на марксистките идеи, префасонирани в Макиавелистки формат. Дори и в най-дълбокия тоталитарен мрак човекът е имал неприятности заради еретичните в онова време идеи за пазарна икономика и е бил посъветван да напусне преподавателската си позиция в Икономическия институт, “Карл Маркс”, след което постъпва като асистен по  в ВМЕИ “Ленин”.
Не е бил и не е агент на Държавна сигурност.
Допуснал е от криви и наивни политически сметки под носа му да се вихри безобразна корупция, но самият той не се е облагодетелствал от плодовете й нито пряко, нито чрез трети лица. Внимателно и отговорно проучих всички корупционни далавери, които приписват на него или на членове на семейството му.
Една от тях е историята с фондация “Сапио”. Тя датира от периода, когато е министър на финансите. Действително, налице е разрешение с неговия подпис, за чието полагане не си спомня, свързано с внос на безмитни стоки в страната от тази фондация. Това разрешение, обаче, нито е изведено по предвидения ред, нито носи дори печата на Министерство на финансите и недоумявам как е било използвано пред митническите власти. Наред с това, стоките са конфискувани навреме по нареждане на Костов и реално страната не е претърпяла нито лев загуба от случая. Наричат тази преписка наказателно – правния виц на България, защото вече дванадесет години стои на фаза предварителна проверка и нито се образува досъдебно производство, нито се прекратява по предвидения в закона ред. Използва се за тояга, която всяко ново правителство да размахва. Би следвало повече от десетилетие да бъде достатъчно време за разследващите органи да решат има ли престъпление или не. Впрочем, аз им съчувствам, защото изпълняват разнопосочни политически указания, вместо да ги оставят да си свършат работата спокойно и независимо.
Доста по-сложно е положението с приятелския кръг “Олимп”. Премиерът Костов и семейството му са обвинявани във връзки и общ интерес с така наречения приятелски кръг “Олимп”, групиран около собственика на столичния ресторант “Олимп”, Славчо Христов, шеф на СиБанк и “приятел на Костови”. Историята, в действителност, е следната:
През есента на 1996 г. в ресторант “Олимп” за пръв път се събира официалният елит на СДС (тогава в опозиция) във връзка с президентската кампания на Петър Стоянов и нейното финансиране. Да, същият този Петър, който разхождаше невестата си, Антонина, с частен самолет по света, който после разби СДС, който като президент взе принц Кирил за съветник, който канеше “великденчетата” на Симеон, западните юпита на червения капитал всяка година на събор в Родопите и усърдно подготвяше похода на мравките. Това невинно агънце! Срещата е организирана не от Иван Костов, а от Марио Тагарински и наистина е среща с представители на едрия бизнес като Красимир Стойчев, шефът на СИК, Красимир Маринов (големият Маргин), Евгения Калканджиева. В това мероприятие няма участие на Костов, нито на негови близки, въпреки че в последствие никой дори не споменава имената на истинските виновници, оказали се класически “сини мравки”.
През 1998 г. фирмата на Славчо Христов печели първите си търгове за летище София. В тази фирма, “Балканстрой инженеринг” работи братът на тогавашния министър на транспорта, Вилхелм Краус, Борис.  Синът му, Антон Краус, става съдружник на Славчо Христов във фирма на Христов / “Софтстрой комплект”- ООД.
През април, 2000 г. на Общо събрание на “БриБанк” Славчо Христов е избран за председател на надзорния съвет на банката. Официално притежава само 1,5 % от капитала, но неофициалната информация гласи, че чрез офшорни компании контролира повече от 40 %
Първата голяма приватизационна сделка е покупка на Златни пясъци, като купувач на 63,8% е капиталът на РМД “Златни пясъци”, финансирано от тази банка.
През май, 2000 г. Славчо Христов финансира две РМД, кандидатстващи за пет ВЕЦ , обединени в каскадите “Пиринска Бистрица” и “Санданска Бистрица”. Общата предложена сума е 65 милиона щ.д. Въпреки шумът около тази сделка, тя всъщност пропада.
През юни, 2000 г. става покупка на фалиралата Стопанска банка. БриБанк се  преименува  на СиБанк (Стопанска инвестиционна банка), а Георги Прохаски, съветник на вицепремиера Александър Божков, става изпълнителен директор на мястото на напусналия Красимир Ангарски. Близки до чиновници на тази банка РМД, финансирани от нея, купуват апетитни курорти.
През януари, 2001 г. НОИ решава да даде обслужването на половината от парите за пенсии на СиБанк.
Очевидно, всички тези факти говорят за заиграване на министри от кабинета на Костов и видни политици като Стоянов и Тагарински със сенчестия капитал, по-точно, със СИК, както пък важни политически фигури в БСП се заиграват с ВИС и формират кръга “Орион”, но никъде не се посочват индиции за пряка или косвена връзка на тези сделки с Иван Костов. Въпреки това, никой не обвинява в корупционни схеми и едно от тези лица, по-късно сини мравки и ренегати, допринесли за разцепване на СДС, а всеки спряга само и единствено премиера. Колко е удобно да се скриеш зад гърба на жертвен козел и да си останеш невинен!
Друга сага, драматично раздухана от медиите, е тази за фондация “Демокрация”.
Скандалът с фондация “Демокрация” започва през 2003г., двадесет дни преди местните избори същата година, с публикацията на руския сенчест бизнесмен , Майкъл Чорни, във вестник “Труд”. В нея изгоненият от Костов и от България мафиот обвинява бившия премиер, че през 2001 г., малко преди парламентарните избори, го бил изнудвал за пари.
Десет дни преди парламентарните избори през 2001 г., когато страната ни беше споходена от рядкото щастие да ни управлява Симеон, във фондацията постъпва дарение от 18 900 щ.д. с платени данъци от регистрирана в Кипър офшорна компания, “Ромент Трейдинг”. По-късно, кипърски адвокат на фирмата прави изявление, че е извършил банковия превод по нареждане на Майкъл Чорни. Самият Чорни намеква, че бил изнудван от фондацията. Фирмата е проверена от финансовото разузнаване и няма данни Чорни да е бил дарител. Четири години по-късно бизнесменът си признава, че е прехвърлил парите, за да злепостави Костов.
Не по-малко нелепа е историята с данъчните престъпления на съпругата на Костов във фондация “Бъдеще за България”. В трите ревизионни акта, съставени крайно некомпетентно, се съдържат факти, които абсурдно си противоречат. Въпреки жалкия изходен материал, жената преминава през целия пъкъл на едно предварително разследване, а прокуратурата внася в съда обвинителен акт. Съдът, разбира се, признава Костова за невинна, на база на събраните по делото доказателства и извършените съдебно-счетоводни експертизи.
Така, всеки от грозните компромати се пука като сапунен мехур, но зловонието, съмнението, демонизацията от страна на жалките, платени журналистически хрътки остава. Такива петна трудно се изтриват. Ако започнат да говорят, че сестра ти била лека жена, иди доказвай, че просто нямаш сестра!
Всичко това говори за предварително обмислени сценарии, за да не дойде отново на власт синьото правителство, да бъде изхвърлен Костов от политическата сцена и вовеки да бъдем управлявани от тройната коалиция или от техни създадени сателити.
Спомням си, когато по вестниците се появиха скандални “разкрития” за палата на Костов в Драгалевци. Проявих любопитството да видя този „палат“. Оказа се не много представителна триетажна къща, докарана до тухла. Както правим, когато успеем да си го позволим, всички ние тук, в България, по един етаж за щерките и семействата им и един – за старите. Когато се разгоря скандалът, още не беше изкаран и покрива.
Български финансист, който живее от двадесет и пет години във Виена, Стефан Краев и който ми позволи да го цитирам заяви: “Костов покрива своите и на семейството си потребности, но няма никакви капитали, съхранени за бъдещето.” Карал стар Мерцедес, който и една средно успяла мутра би сметнала за позор и се издържали благодарение на средствата от реституираните имоти на госпожа Костова.
Нека съпоставим всичко това с веригите от хотели на Георги Велчев, брат на Милен Велчев, финансовия министър на Симеон, който стана известен с пътешествието си в яхтата на наркотрафиканта Иван Тодоров, Доктора или с имотите, които си “възстанови” Симеон, или със скандалната сделка на сина му принц Кирил с магистрала “Тракия”. Нека не забравяме, че в момента управител на скандалната СиБанк, на мястото на Славчо Христов, е Цветелина, приятелката на генерал Бойко Борисов. И, все пак, никой не ги обвинява в корупция…
Вторият въпрос, на който ми се иска да се спрем, е направил ли е “дяволът” Костов и нещо добро.
Ами, тия от вас, които са достатъчно възрастни да си спомнят ясно 1996 г., ще ми повярват в какъв ужасен батак беше страната. Помня, че доларът се котираше за 3 000 лева, магазините бяха празни, а един мой познат продаде гаража си за около 2-3 милиона, с които, след като си погаси битовите задължения, храни семейството си само два- три месеца.
Може да не литнахме в бляскав подем, но нещата се стабилизираха. Въведе се валутен борд и, бавно, икономиката излезе от блатото и взе да живва.
Подобри се и международният авторитет на страната и се сложи начало на преговорите ни за влизане в НАТО и ЕС. По времето на Виденов, светът ни беше забравил, а на световната икономическа географска карта името ни никакво го нямаше.
Единствен Костов никога не отиде да коленичи в Москва.
Това, което, всъщност ми беше личен балсам на сърцето, беше фактът, че за пръв и последен път БСП и Доган наистина се озоваха в опозиция. И не закъсняха да си отмъстят за това! Поредната колона от сини мравки, начело с Бисеров, Йордан Цонев, Светлана Дянкова (умницата, която направи точковата система при пенсиониране) вече се стягаше за поход (всички те сега са в ДПС при Доган). Ако не се беше появило почтеното и свръхинтелигентно “Мадридско чудо”, ако СДС имаше още един мандат, може би, икономическата ни съдба щеше да е друга…
Какви са истинските грехове на Иван Костов?
Намирам го за човек, твърде нерешителен и колеблив до малодушие. Според мен, видя доста по-рано от първите си действия корупционните далавери на свои съпартийци и съекипници, но не намери смелост да действа радикално и да рискува да разцепи управляващата партия (нека не забравяме, че членовете и симпатизантите на СДС са свободомислещи хора, не вървят под строй и не изпълняват поставени политически задачи, които не одобряват). Ако беше постъпил другояче, щеше да избере по-малкото зло. Вярно, в края на 1999 г. се реши и изгони от кабинета най-корумпираните министри, но беше твърде късно да изчисти кръвта от отровата.
Не предприе решителен ход за бързо разсекретяване на досиетата. Това, че уважавал позицията на Конституционния съд, не е истинската причина. Просто се боеше, че от сенките ще изпълзят като бивши ченгета един куп сини депутати и в гардероба на управляващата партия ще загъмжи от скелети!
Подобна нерешителност премиерът прояви и с непредприемането на визита при Кадафи, с което усложни живота на българските медици в Либия.
Този муден и колеблив счетоводителски подход е недопустим в голямата политическа игра, защото от колебанията на нашенския Хамлет страдаше цялата страна! Ако се нуждаех от животоспасяваща операция, не бих си пожелала Костов за хирург.
Не мога да отрека и диктаторските наклонности на Костов. Той трудно понася чуждото мнение и не търпи критика! В годините разви вкус към обкръжение с лакейски манталитет, което му оказа лоша услуга.
Човекът има, също така, сериозни проблеми с характера. Накратко казано, пълен темерут е! От началото на премиерския си пост показа непоносимост към медиите. Вярно е, че доста често те заслужават това отношение, но да отблъснеш “четвъртата власт” си е самоубийствена лудост! Би могъл да се опита да се защити, но предпочете да запази презрително мълчание, с което позволи на плъховете да изгризат целия му авторитет, а по индукция, и авторитета на партията му. Ако Костов не преосмисли сериозно отношението към публичния си образ, никога няма да се утвърди като политик! Нека да вземем за пример едно просто сравнение между него и “мачото” Бойко Борисов. Бойко, въпреки че трудно свързва две думи в изречение, никога не отпрати и не отблъсна медиите, с което стана техен герой. Така спечели и авторитет сред избирателите. За да бъда обективна, единствената покана за дебат , на която сигурно е отказал мълчаливо, е тази на радио “Отзвук” в моето предаване “Коя е истинската партия?” Не го виня, защото там не би се разминал с два лозунга и красиво размахване на мускули. Но, да не се отклонявам! Ето резултатът от различното медийно поведение:
Бойко е бил комунист като капитан в МВР и през 1990 е напуснал системата, защото е отказал да подпише декларация за деполитизиране. Иван, може би, е бил редови член на БКП, но е бил изгонен от икономическия институт за немарксистко мислене. Бойко хленчи, че не го приели в специалност Държавна сигурност в Симеоново, а Иван е имал досие като враг на режима. Благодарение на медиите, обаче, Бойко се смята за репресиран, а Иван за заподозрян в комунистически възгледи.
Бойко е регистрирал тринадесет фирми, а гаджето му е управител на СиБанк и има съдружници, свързани с престъпния свят. Иван се е питал какво да прави, докато Божков, Бисеров, Бакърджиев, Краус, Стоянов са си пълнели банковите сметки. Бойко е богат и чист рицар, който обещава от екрана да дари “възмездие на корумпираните типове”, а Иван кара стар Мерцедес и живее на заплата и доходите на съпругата си, но го спрягат за цар на корупцията в България. Ето каква е силата на четвъртата власт!
Вярно, че Костов не е нито ангел, нито е сътворен с непорочно зачатие! Той има своите лоши дела. Но, кажете ми, ако бе извършил макар и най-мижавото престъпление, щяха ли Доган, Станишев и др. да се лишат от удоволствието да го видят облечен в раирана дреха в софийския затвор?
Знам, че мнозина няма да ми повярват, както никой не ми вярваше и всеки ме псуваше, когато през 2001 година бях скептична към бъдещото управление на “царя”. Знам и че върху ми ще се излее много помия, че съм платен защитник на дявола, въпреки че Костов не ме познава и никога няма да ме познава. Това си е ваша работа! На мен лично направо ми се повръща от ангели като Симеон, Станишев и Доган и съм по-склонна да заложа на обратната сила! Какво да ви кажа, такова ни е конното състезание. Има на пистата само един кон, Синята коалиция. Може да е кранта, но все пак се тътри по пистата. Аз лично не ща да залагам на политическите мулета и кастрати, каквито са останалите състезатели. Те не вървят по правия път и мъкнат в дисагите си финансовите интереси на мафията.
Бих гласувала за тия мили деца от ПП “Зелените”, но мога да смятам и съзнавам, че гласът ми ще отиде точно там, където не желая, в нищото. Така че или ще зачеркна бюлетината си, или ще заложа на “крантата”. Въпрос на личен избор!

Паула Лайт.

АДВОКАТ НА ДЯВОЛА ИВАН КОСТОВ ИЛИ ПЛАТЕН МАНИПУЛАТОР Е ПАУЛА ЛАЙТ?

Вече осем години Иван Костов е просто един депутат в парламентарната група на малка опозиционна партия, но медиите- верни поданици на различни финансови клики и групировки не спират да бълват срещу него огън и жупел. Докато една личност олицетворява настоящата власт, това е не само здравословно и правилно, а и необходимо, за да имаме истинска демокрация. Самата аз често нападам с прекалено остър език Доган, Бойко Борисов, Станишев, Симеон. Буди тревога, обаче, когато един човек, който няма властовите лостове, за да се защити, системно и непрестанно бива превръщан в жертвен козел, върху който се прехвърлят всички грехове на племето ни. Костов е виновен за лошата и неизгодна приватизация; Костов е виновен за корупцията и организираната престъпност. Пак Костов е в дъното на разбиването на дясното политическо пространство. Може би, той стои и в основата на сушите, земетресенията, или глобалното затопляне.
За едни той бил комунист от средната номенклатура, внедрен за да унищожи синята идея. За други пък рушал етническия мир с отношението си към ДПС. За трети с твърдия си и краен антикомунизъм създавал поляризация в политическото битие и рушал парламентаризма и възможността за диалог и компромиси.
Знаете ли, просто съм учудена, че не се е явил пред кроткото ни и апатично посткомунистическо стадо с рога и опашка, преди да изчезне в произподнята сред сяра, пепелища и пламъци. Защо ли един- единствен човек толкова плаши както безличните парламентарни мравки, така и политическите хиени, лешояди и чакали? С какво Костов тревожи сънищата на днешната политическа върхушка? Толкова се боят от него, че, когато дойде краят на земните му дни, сигурно биха поискали да сложат катинар и на ковчега му.
Ще ви кажа, че на мен ми се повръща от такава злобна, постъпателна, упорита демонизация на един наш сънародник!
Искам да заявя следното: Иван Костов не е ангел, но не е и дявол! Той, разбира се, има своите грехове, но и своите добродетели. Нека започна от това какво НЕ Е Костов:
Не е бивш комунист, останал верен на марксистките идеи, префасонирани в Макиавелистки формат. Дори и в най-дълбокия тоталитарен мрак човекът е имал неприятности заради еретичните в онова време идеи за пазарна икономика и е бил посъветван да напусне преподавателската си позиция в Икономическия институт, “Карл Маркс”, след което постъпва като асистен по  в ВМЕИ “Ленин”.
Не е бил и не е агент на Държавна сигурност.
Допуснал е от криви и наивни политически сметки под носа му да се вихри безобразна корупция, но самият той не се е облагодетелствал от плодовете й нито пряко, нито чрез трети лица. Внимателно и отговорно проучих всички корупционни далавери, които приписват на него или на членове на семейството му.
Една от тях е историята с фондация “Сапио”. Тя датира от периода, когато е министър на финансите. Действително, налице е разрешение с неговия подпис, за чието полагане не си спомня, свързано с внос на безмитни стоки в страната от тази фондация. Това разрешение, обаче, нито е изведено по предвидения ред, нито носи дори печата на Министерство на финансите и недоумявам как е било използвано пред митническите власти. Наред с това, стоките са конфискувани навреме по нареждане на Костов и реално страната не е претърпяла нито лев загуба от случая. Наричат тази преписка наказателно – правния виц на България, защото вече дванадесет години стои на фаза предварителна проверка и нито се образува досъдебно производство, нито се прекратява по предвидения в закона ред. Използва се за тояга, която всяко ново правителство да размахва. Би следвало повече от десетилетие да бъде достатъчно време за разследващите органи да решат има ли престъпление или не. Впрочем, аз им съчувствам, защото изпълняват разнопосочни политически указания, вместо да ги оставят да си свършат работата спокойно и независимо.
Доста по-сложно е положението с приятелския кръг “Олимп”. Премиерът Костов и семейството му са обвинявани във връзки и общ интерес с така наречения приятелски кръг “Олимп”, групиран около собственика на столичния ресторант “Олимп”, Славчо Христов, шеф на СиБанк и “приятел на Костови”. Историята, в действителност, е следната:
През есента на 1996 г. в ресторант “Олимп” за пръв път се събира официалният елит на СДС (тогава в опозиция) във връзка с президентската кампания на Петър Стоянов и нейното финансиране. Да, същият този Петър, който разхождаше невестата си, Антонина, с частен самолет по света, който после разби СДС, който като президент взе принц Кирил за съветник, който канеше “великденчетата” на Симеон, западните юпита на червения капитал всяка година на събор в Родопите и усърдно подготвяше похода на мравките. Това невинно агънце! Срещата е организирана не от Иван Костов, а от Марио Тагарински и наистина е среща с представители на едрия бизнес като Красимир Стойчев, шефът на СИК, Красимир Маринов (големият Маргин), Евгения Калканджиева. В това мероприятие няма участие на Костов, нито на негови близки, въпреки че в последствие никой дори не споменава имената на истинските виновници, оказали се класически “сини мравки”.
През 1998 г. фирмата на Славчо Христов печели първите си търгове за летище София. В тази фирма, “Балканстрой инженеринг” работи братът на тогавашния министър на транспорта, Вилхелм Краус, Борис.  Синът му, Антон Краус, става съдружник на Славчо Христов във фирма на Христов / “Софтстрой комплект”- ООД.
През април, 2000 г. на Общо събрание на “БриБанк” Славчо Христов е избран за председател на надзорния съвет на банката. Официално притежава само 1,5 % от капитала, но неофициалната информация гласи, че чрез офшорни компании контролира повече от 40 %
Първата голяма приватизационна сделка е покупка на Златни пясъци, като купувач на 63,8% е капиталът на РМД “Златни пясъци”, финансирано от тази банка.
През май, 2000 г. Славчо Христов финансира две РМД, кандидатстващи за пет ВЕЦ , обединени в каскадите “Пиринска Бистрица” и “Санданска Бистрица”. Общата предложена сума е 65 милиона щ.д. Въпреки шумът около тази сделка, тя всъщност пропада.
През юни, 2000 г. става покупка на фалиралата Стопанска банка. БриБанк се  преименува  на СиБанк (Стопанска инвестиционна банка), а Георги Прохаски, съветник на вицепремиера Александър Божков, става изпълнителен директор на мястото на напусналия Красимир Ангарски. Близки до чиновници на тази банка РМД, финансирани от нея, купуват апетитни курорти.
През януари, 2001 г. НОИ решава да даде обслужването на половината от парите за пенсии на СиБанк.
Очевидно, всички тези факти говорят за заиграване на министри от кабинета на Костов и видни политици като Стоянов и Тагарински със сенчестия капитал, по-точно, със СИК, както пък важни политически фигури в БСП се заиграват с ВИС и формират кръга “Орион”, но никъде не се посочват индиции за пряка или косвена връзка на тези сделки с Иван Костов. Въпреки това, никой не обвинява в корупционни схеми и едно от тези лица, по-късно сини мравки и ренегати, допринесли за разцепване на СДС, а всеки спряга само и единствено премиера. Колко е удобно да се скриеш зад гърба на жертвен козел и да си останеш невинен!
Друга сага, драматично раздухана от медиите, е тази за фондация “Демокрация”.
Скандалът с фондация “Демокрация” започва през 2003г., двадесет дни преди местните избори същата година, с публикацията на руския сенчест бизнесмен , Майкъл Чорни, във вестник “Труд”. В нея изгоненият от Костов и от България мафиот обвинява бившия премиер, че през 2001 г., малко преди парламентарните избори, го бил изнудвал за пари.
Десет дни преди парламентарните избори през 2001 г., когато страната ни беше споходена от рядкото щастие да ни управлява Симеон, във фондацията постъпва дарение от 18 900 щ.д. с платени данъци от регистрирана в Кипър офшорна компания, “Ромент Трейдинг”. По-късно, кипърски адвокат на фирмата прави изявление, че е извършил банковия превод по нареждане на Майкъл Чорни. Самият Чорни намеква, че бил изнудван от фондацията. Фирмата е проверена от финансовото разузнаване и няма данни Чорни да е бил дарител. Четири години по-късно бизнесменът си признава, че е прехвърлил парите, за да злепостави Костов.
Не по-малко нелепа е историята с данъчните престъпления на съпругата на Костов във фондация “Бъдеще за България”. В трите ревизионни акта, съставени крайно некомпетентно, се съдържат факти, които абсурдно си противоречат. Въпреки жалкия изходен материал, жената преминава през целия пъкъл на едно предварително разследване, а прокуратурата внася в съда обвинителен акт. Съдът, разбира се, признава Костова за невинна, на база на събраните по делото доказателства и извършените съдебно-счетоводни експертизи.
Така, всеки от грозните компромати се пука като сапунен мехур, но зловонието, съмнението, демонизацията от страна на жалките, платени журналистически хрътки остава. Такива петна трудно се изтриват. Ако започнат да говорят, че сестра ти била лека жена, иди доказвай, че просто нямаш сестра!
Всичко това говори за предварително обмислени сценарии, за да не дойде отново на власт синьото правителство, да бъде изхвърлен Костов от политическата сцена и вовеки да бъдем управлявани от тройната коалиция или от техни създадени сателити.
Спомням си, когато по вестниците се появиха скандални “разкрития” за палата на Костов в Драгалевци. Проявих любопитството да видя този „палат“. Оказа се не много представителна триетажна къща, докарана до тухла. Както правим, когато успеем да си го позволим, всички ние тук, в България, по един етаж за щерките и семействата им и един – за старите. Когато се разгоря скандалът, още не беше изкаран и покрива.
Български финансист, който живее от двадесет и пет години във Виена, Стефан Краев и който ми позволи да го цитирам заяви: “Костов покрива своите и на семейството си потребности, но няма никакви капитали, съхранени за бъдещето.” Карал стар Мерцедес, който и една средно успяла мутра би сметнала за позор и се издържали благодарение на средствата от реституираните имоти на госпожа Костова.
Нека съпоставим всичко това с веригите от хотели на Георги Велчев, брат на Милен Велчев, финансовия министър на Симеон, който стана известен с пътешествието си в яхтата на наркотрафиканта Иван Тодоров, Доктора или с имотите, които си “възстанови” Симеон, или със скандалната сделка на сина му принц Кирил с магистрала “Тракия”. Нека не забравяме, че в момента управител на скандалната СиБанк, на мястото на Славчо Христов, е Цветелина, приятелката на генерал Бойко Борисов. И, все пак, никой не ги обвинява в корупция…
Вторият въпрос, на който ми се иска да се спрем, е направил ли е “дяволът” Костов и нещо добро.
Ами, тия от вас, които са достатъчно възрастни да си спомнят ясно 1996 г., ще ми повярват в какъв ужасен батак беше страната. Помня, че доларът се котираше за 3 000 лева, магазините бяха празни, а един мой познат продаде гаража си за около 2-3 милиона, с които, след като си погаси битовите задължения, храни семейството си само два- три месеца.
Може да не литнахме в бляскав подем, но нещата се стабилизираха. Въведе се валутен борд и, бавно, икономиката излезе от блатото и взе да живва.
Подобри се и международният авторитет на страната и се сложи начало на преговорите ни за влизане в НАТО и ЕС. По времето на Виденов, светът ни беше забравил, а на световната икономическа географска карта името ни никакво го нямаше.
Единствен Костов никога не отиде да коленичи в Москва.
Това, което, всъщност ми беше личен балсам на сърцето, беше фактът, че за пръв и последен път БСП и Доган наистина се озоваха в опозиция. И не закъсняха да си отмъстят за това! Поредната колона от сини мравки, начело с Бисеров, Йордан Цонев, Светлана Дянкова (умницата, която направи точковата система при пенсиониране) вече се стягаше за поход (всички те сега са в ДПС при Доган). Ако не се беше появило почтеното и свръхинтелигентно “Мадридско чудо”, ако СДС имаше още един мандат, може би, икономическата ни съдба щеше да е друга…
Какви са истинските грехове на Иван Костов?
Намирам го за човек, твърде нерешителен и колеблив до малодушие. Според мен, видя доста по-рано от първите си действия корупционните далавери на свои съпартийци и съекипници, но не намери смелост да действа радикално и да рискува да разцепи управляващата партия (нека не забравяме, че членовете и симпатизантите на СДС са свободомислещи хора, не вървят под строй и не изпълняват поставени политически задачи, които не одобряват). Ако беше постъпил другояче, щеше да избере по-малкото зло. Вярно, в края на 1999 г. се реши и изгони от кабинета най-корумпираните министри, но беше твърде късно да изчисти кръвта от отровата.
Не предприе решителен ход за бързо разсекретяване на досиетата. Това, че уважавал позицията на Конституционния съд, не е истинската причина. Просто се боеше, че от сенките ще изпълзят като бивши ченгета един куп сини депутати и в гардероба на управляващата партия ще загъмжи от скелети!
Подобна нерешителност премиерът прояви и с непредприемането на визита при Кадафи, с което усложни живота на българските медици в Либия.
Този муден и колеблив счетоводителски подход е недопустим в голямата политическа игра, защото от колебанията на нашенския Хамлет страдаше цялата страна! Ако се нуждаех от животоспасяваща операция, не бих си пожелала Костов за хирург.
Не мога да отрека и диктаторските наклонности на Костов. Той трудно понася чуждото мнение и не търпи критика! В годините разви вкус към обкръжение с лакейски манталитет, което му оказа лоша услуга.
Човекът има, също така, сериозни проблеми с характера. Накратко казано, пълен темерут е! От началото на премиерския си пост показа непоносимост към медиите. Вярно е, че доста често те заслужават това отношение, но да отблъснеш “четвъртата власт” си е самоубийствена лудост! Би могъл да се опита да се защити, но предпочете да запази презрително мълчание, с което позволи на плъховете да изгризат целия му авторитет, а по индукция, и авторитета на партията му. Ако Костов не преосмисли сериозно отношението към публичния си образ, никога няма да се утвърди като политик! Нека да вземем за пример едно просто сравнение между него и “мачото” Бойко Борисов. Бойко, въпреки че трудно свързва две думи в изречение, никога не отпрати и не отблъсна медиите, с което стана техен герой. Така спечели и авторитет сред избирателите. За да бъда обективна, единствената покана за дебат , на която сигурно е отказал мълчаливо, е тази на радио “Отзвук” в моето предаване “Коя е истинската партия?” Не го виня, защото там не би се разминал с два лозунга и красиво размахване на мускули. Но, да не се отклонявам! Ето резултатът от различното медийно поведение:
Бойко е бил комунист като капитан в МВР и през 1990 е напуснал системата, защото е отказал да подпише декларация за деполитизиране. Иван, може би, е бил редови член на БКП, но е бил изгонен от икономическия институт за немарксистко мислене. Бойко хленчи, че не го приели в специалност Държавна сигурност в Симеоново, а Иван е имал досие като враг на режима. Благодарение на медиите, обаче, Бойко се смята за репресиран, а Иван за заподозрян в комунистически възгледи.
Бойко е регистрирал тринадесет фирми, а гаджето му е управител на СиБанк и има съдружници, свързани с престъпния свят. Иван се е питал какво да прави, докато Божков, Бисеров, Бакърджиев, Краус, Стоянов са си пълнели банковите сметки. Бойко е богат и чист рицар, който обещава от екрана да дари “възмездие на корумпираните типове”, а Иван кара стар Мерцедес и живее на заплата и доходите на съпругата си, но го спрягат за цар на корупцията в България. Ето каква е силата на четвъртата власт!
Вярно, че Костов не е нито ангел, нито е сътворен с непорочно зачатие! Той има своите лоши дела. Но, кажете ми, ако бе извършил макар и най-мижавото престъпление, щяха ли Доган, Станишев и др. да се лишат от удоволствието да го видят облечен в раирана дреха в софийския затвор?
Знам, че мнозина няма да ми повярват, както никой не ми вярваше и всеки ме псуваше, когато през 2001 година бях скептична към бъдещото управление на “царя”. Знам и че върху ми ще се излее много помия, че съм платен защитник на дявола, въпреки че Костов не ме познава и никога няма да ме познава. Това си е ваша работа! На мен лично направо ми се повръща от ангели като Симеон, Станишев и Доган и съм по-склонна да заложа на обратната сила! Какво да ви кажа, такова ни е конното състезание. Има на пистата само един кон, Синята коалиция. Може да е кранта, но все пак се тътри по пистата. Аз лично не ща да залагам на политическите мулета и кастрати, каквито са останалите състезатели. Те не вървят по правия път и мъкнат в дисагите си финансовите интереси на мафията.
Бих гласувала за тия мили деца от ПП “Зелените”, но мога да смятам и съзнавам, че гласът ми ще отиде точно там, където не желая, в нищото. Така че или ще зачеркна бюлетината си, или ще заложа на “крантата”. Въпрос на личен избор!

Паула Лайт.

Posted in Uncategorized | Tagged: | 3 Коментари »

МИЛОСТ ЗА НЕРОДЕНИТЕ!

Posted by paulalight на 27.12.2008

Иде Рождество Христово. Нека си спомним, че това не е само денят, в който колим прасета и ядем кървавица на корем, а денят, в който там, на изток във Витлеем, в един мизерен обор, в яслите, се е родил Синът Божи. Заченат от Светлина, Той е проплакал за пръв път в мрак и бедност. Но когато чули Неговият глас звездите и небесните сфери запели тържествуващ химн с кристалните си гласове, а мъдреците се поклонили дълбоко пред младенеца.
Но аз мисля, че всяка майка донякъде е Богородица, защото ражда в страдание и дава шанс на новия живот. Мисля също, че всяко зачатие е свещено, защото, когато създаваме тук, на тази земя новите поколения, ние извършваме най-сакралното, най-мистериозното тайнство.
Затова с болка прочетох разтревоженото писмо на една чудесна млада жена. Тя заченала нов живот и, в трудностите, грижите и горчилките, които последвали, дълго се колебала да запази ли детето или да абортира. Човечността, любовта и смелостта надделели над егоизма, страхливостта и мрака. Жената не посегнала на бъдещия живот, а го съхранила, въпреки препятствията, мизерията, страданията. Сега живее и се бори за прехраната си в емиграция, но е благословена с най-чистата радост и утеха, с едно малко слънчице, което осмисля всеки ден, всеки миг от нейния труден път. Поклон пред куража и правилното й решение!
Когато все още страдала от вътрешна борба и колебания, тя потърсила материали по въпроса за абортите и открила ужасяващи факти:
От 1956 г., когато абортите били официално разрешени, до сега са абортирани повече от шест милиона деца. Шест милиона! И това е само по официалната статистика, а мнозина предприемат нелегални аборти, които не влизат в тия данни. Представете си само за момент: за половин столетие цяла една нация е запратена в небитието, в царството на сенките. Толкова нереализирани възможности, толкова погазени тайнства и надежди! Колко ли бъдещи герои, мислители, творци са изрязани като злокачествен тумор и захвърлени сред биологичните отпадъци? Признавам, че съм малко консервативна по въпроса и гледам на аборта почти като на убийство. Вярвам, че нероденият живот е все пак живот. Мисля, че семейното планиране трябва да се прави не след зачеването, а преди него. Науката е напреднала достатъчно, за да се вземат превантивни мерки против забременяване. Но не бива да се унищожава вече създаден човешки живот. Не бива!
Представете си шест милиона сенки, които никога не са поели глътка въздух, никога не са видели слънчевата светлина, никога не са били прегърнати с обич. Не може да се третира човешкият зародиш като боклук! Това води до безплодие и душевна деформация при майките, до много кармична вина за всички.
Преди няколко дни видяхме скръбта на семействата с празни детски колички. Скръб, с която безскрупулните ни политици най-мерзки се подиграха. Но очите на тия наши сънародници, човешката им болка, празнотата, която ги гнети нараниха всеки в тази страна, който има съвест и сърце. Всички ние страдаме с тях и за тях и ще се борим за тяхното право на поколение. Ала видяното би следвало добре да бъде запомнено от всяка жена, която планира аборт. Нека добре си помисли колко щедра е природата с нея, какъв свещен дар й е дарила, а тя се готви да го унищожи…
Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Не съдя ония, които са предприели тази крачка. Мога донякъде да разбера техните мотиви: слаби и беззащитни, лишени от подкрепата на партньор или родители, затънали в бедност, те се страхуват ще могат ли да дадат нужното на едно човешко същество, ще осигурят ли хармония и шансове за по- добро бъдеще на новия човек. Затова предприемат фаталната стъпка. Затова убиват плода в утробата си. Непростимо е подобно деяние у глезли, които абортират, за да не си развалят фигурата, да не си прекъснат кариерата, да не би партньорът им, когато научи за бременността да се уплаши и избяга от тях. Но аборт, направен от безизходица и отчаяние, е простимо, макар и погрешно деяние.
Та съвсем не си позволявам да бъда морален ментор на достойни и измъчени жени, страдали достатъчно. Всеки човек има право на свободен избор и следва своята истинска и неповторима духовна пътека. Все пак, обаче, не отнемаме ли правото на избор и свещеното право на живот на новия човек със своите действия? Ако се решите на такава постъпка, моля ви, направете го само, ако няма никаква друга перспектива, никакъв шанс. А почти винаги има. Вярвайте, почти винаги. Ето тази непозната жена, към която изпитах искрено уважение, е била сама, без възможности за препитание в България, без духовна и материална подкрепа. Тя също се е колебала какво да предприеме и е решила да роди детето след дълга вътрешна борба. Сега, обаче, и за миг не съжалява, че е избрала трудния и стръмен, но истински и светъл път. Младата майка, чието дете е на малко повече от година, иска да сподели какво щастие е донесло детето в самотния й живот, каква перспектива, колко надежди. “Пишете за това” – помоли ме – “Ако дори една бременна жена, която се колебае какво да стори, бъде спасена, това ще си струва”. Напълно съм съгласна и се обръщам точно към младите жени на кръстопът:
Помислете, преди да поемете в лесната посока, За момента, ще решите затрудненията си, но ще бъдат ли спокойни идните ви дни и нощи? Няма ли да усещате скръб и празнота? Няма ли да се чудите момче или момиче е било? Какъв цвят са щели да бъдат очите му? Що за човек щеше да излезе? На кого щеше да прилича? Така една цяла вселена от обещания, загадки, радости и тревоги с един замах ще падне в окървавения леген, а човешкото същество, младенецът, най – великото човешко творение ще отиде сред сенките и мъглите на небитието и бавно ще се превърне в един изстиващ спомен, в смътно чувство на горчилка и вина, на празнота в душата и утробата. Не го правете, не убивайте щастието си!
И, за финал, искам да се обърна към управляващите, към ония, от които зависи по-малко човешки зародиши да попадат под ножа и повече детски колички да бъдат пълни:
Дребните и едри кражби, алчността, корупцията и продажността, все пак, могат да ви бъдат простени, защото всички хора са грешни. Но безразличието към грижата за дечицата, безсърдечието към младите майки, безчувствието към опустяващата ни и умираща нация, към изчезващия ни народ – никога! Защото това се нарича геноцид, а за това престъпление няма давност нито пред бога, нито пред хората. Няма и изкупление. Когато гласувате смешните суми за детски надбавки, когато посягате с алчните си лапи към фондове за лечение, подпомагане или зачеване на деца, помислете какво причинявате на себе си и на своите деца, каква кармична тежест и какъв грях им стоварвате! Не посягайте на кървави пари, не проявявайте арогантно безразличие към майчинството и децата! Не се обричайте на народното и божие проклятие! Защото сенките на убитите неродени дечица гледат. Гледат и съдят.
Идва Рождество. Ден, в който си спомняме, че всяка майка е светица и ражда един малък Бог. Нека за миг си спомним, че сме човешки същества. Дори и политиците… Нека заедно се помъчим да допускаме по-малко празни люлки, колички и утроби, по-малко болка, кръв, отчаяние и гибел. Вината за тия шест милиона убити дечица тежи върху всички нас. Нека се борим за всеки детски живот като за собствения си. Милост за неродените!
Паула Лайт
Това съм аз (It is me): http://PaulaLightVerity.blogspot.com

Posted in Uncategorized | Tagged: | Leave a Comment »

ТОЙ СЪЩЕСТВУВА!

Posted by paulalight на 25.12.2008

ТОЙ СЪЩЕСТВУВА!

Преди няколко дена наш сънародник, който живее и работи в Мюнхен от повече от две десетилетия, ми изпрати копие от един доста тревожен материал, озаглавен “Вероятно няма Бог”.
Според написаното, асоциация на атеисти в Лондон събрали финансови дарения и уредили от януари върху лондонските автобуси да се появи следния надпис: “Вероятно, няма Бог, така че спри да се тревожиш и се наслаждавай на живота!” Същият тип организация в момента набира средства във Вашингтон.
Статията изразява безпокойство, че, напоследък, автори, които пишат на антирелигиозни теми, се радват на доста добър тираж и дори направо стават бестселъри. Такова е положението с Даункинс, наричан ротвайлерът на Дарвин и книгата му “Миражът за Бог”, с Кристофър Хитчънс (“Бог не е добър”), със Сим Харис (“Краят на вярата”) и с Мишел Онфре (“Трактат по атеология”). Смята се, че в Испания се увеличавали по брой случаите на апостазия (заявки за отказ от религиозна принадлежност).
Естествено, сподвижниците на такива каузи се стремят да декорират идеите си с красиви, възвишени и благородни етикети. Те говорят за хуманизъм вместо култ към определено божество, смелост да се отречеш от илюзиите, здрав разум и пиетет към науката.
Бих аплодирала дори кредо, което не споделям, ако искрено вярвах, че то би направило човечеството по-щастливо, по-мъдро и по- добро. Мисля, че и Бог би приел отхвърлянето Си, стига то да носеше светлина и удовлетворение на човеците. Защото Бог е апотеоз на най-висшата и безкористна любов и вярва дори в ония, които не вярват в Него.
Не смятам, обаче, че хората, които искрено бъдат убедени, че Бог не съществува, наистина ще се “наслаждават на живота” и ще “спрат да се тревожат”. Напротив, сигурна съм, че едва ли нещо друго под слънцето би могло да направи човека по-нещастен, самотен, ожесточен и порочен. И как да бъде другояче? Нали без вярата в Бога ще стигнем до идеята, че нашият живот, цивилизация, идеали и усилия са просто една голяма шега, една гротескна космическа безсмислица. Съгласна съм безапелационно с оня мислител, който е заявил, че, ако нямаше Бог, човечеството трябваше да го измисли.
Действително, съмнението в добротата и дори в съществуването на Създателя също е част от нашата природа и са го изпитвали дори и най-възвишените, духовни и свети човешки същества. Изпитвал го е сам Иисус, когато в страданието на разпятието е промълвил през напуканите си от жаждата и болката, посинели устни: “Татко, защо ме изостави?” Изпитвал го е Тома Аквински, Августин Блажени, Апостол Павел. Тази болка на съмнението и тази най-страшна тревога винаги са извирали от морални колебания, които, накратко, могат да се изразят така: “Ако съществува Бог и Той е милосърден и добър, защо по света има толкова страдания, несправедливост и жестокост? Къде е Той? Защо не въздаде Божествената си справедливост?” Тия наистина тежки и страшни човешки въпроси не могат да получат отговор тук, в рамките на този земен живот. Ние сме ограничени от сетивата, материята и триизмерното пространство и можем да видим само един фрагмент от картината. Все едно да гледаш гоблен, от който са избродирани само няколко квадрата и да се възмущаваш, че мотивът му е безсмислен и няма никакъв ясен образ.
Атеистите се опитват да наложат представата, че без вярата човек не само няма да стане по-зъл и грешен, а, напротив, насилието щяло да намалее. Те се аргументират с множеството злини, извършвани в името на вярата през вековете човешка история. Даункинс заявява: “Ние нямаме намерение да слагаме бомби, нито да обезглавяваме, да убиваме с камъни, нито да палим клади, нито да разпъваме на кръст, нито да разбием някой самолет върху небостъргача на противника”. Действително, безумието, насилието, тероризма и човекоубийството често са придружавали религиозната вяра. Но фанатизмът не е идея на Бога, а на човека с неговия свободен избор. Освен това, организации като ИРА, Ал Кайда и други подобни използват вярата само за оправдание. Винаги става въпрос за политически и икономически интереси, за алчност, сметки, интриги и ненавист. А какъв би станал човек без вярата? Ами мисля, че случилото се през двадесети век при управлението на тоталитарните режими, които отричаха религията с подобни аргументи, добре ни показа това. Резултатът от безверието е политически фанатизъм, нетолерантност и омраза. Резултатът са крематориумите и концлагерите, разстрелите и дивото, жестоко насилие. Сякаш човекът крещи в лицето на бездушния космос: Щом няма Бог, смисъл и надежда, ще си правя каквото искам. А аз искам да убивам, да грабя, да мамя и крада, защото без Бог, смисъл и надежда съм просто едно животно! Ето така би се радвал съвременникът ни на факта, че, вероятно, Бог не съществува. Прилича ли ви описаното на нещо, на което бихте се наслаждавали? За какъв тип човек използваме думата “бездушен”? И какъв би бил резултатът, ако сведем човешката същност от тази на духовно създание в тази на обикновено многоклетъчно? Харесва ли ви поведението на червените новобогаташи, рожби на посткомунизма и на научния атеизъм? Кражби, измами, корупция, насилие и организирана престъпност. Това ли искаме от битието? А тия явления, скъпи ми приятели, са плод на социалистическия научен атеизъм. И не става дума, че тия хора били лоши, защото не се страхували от ад и Божие възмездие. Не, те са лоши, защото са повярвали, че са просто многоклетъчни бозайници, сляп резултат от комбинацията на органичната материя, зверове. И след като са повярвали в това, защо да не се държат точно като такива? Светлината на мисълта за Бог, за духа, за доброто и красотата ни превръщат в благородни човешки същества, а от безверието оскотяваме.
Това падение е още по-безсмислено, защото Бог съществува. Изявлението ми не е плод на сляпа фанатична вяра, а на здрав разум. Чудя се как учени, чийто кръгозор би трябвало да е широк, а логиката им – безупречна, заравят глави в пясъка или се извръщат при всяко сияние на тази очевидна истина. Как сме потънали в такъв абсурд? Дори неандерталците смътно са осъзнавали невидимата сила на Духа и са погребвали мъртвите си в зародишна поза, с лице към слънцето. Всеки прост селянин, който усърдно копае картофите си, всяка празноглава манекенка, всяко дете, ако не си затворят очите тенденциозно, просто ЗНАЯТ, че “има някаква сила”. Тази вяра е в самите ни клетки, в гените ни, в родовата ни памет и в ония дълбини на същността ни, където грее светлината на духа.
Аргументите на учените, които отричат Бога са толкова абсурдни, че направо ме разсмиват. Един изследовател би заявил, че Бог няма, защото не го е открил в своята експериментална епруветка. Ако сте живели в ония времена, след първия орбитален полет на съветските космонавти, марксистите философи наперено твърдяха, че космонавтите не видели в космоса Бога. Значи, “дълбоко интелигентното” заключение е, че Създател няма. Все едно, че Бог е химикал или метеор и е нужно да се доказва, като излезе с поклон на сцената на абсурдния ни театър, след кратки аплодисменти.
Нали атеистите вечно заменят думата Бог с други техни свещени фетиши като Партия, Наука, Разум. Е, драги скептици, намерихте ли секрет от науката в епруветките си? Срещнахте ли в Космоса Негово Величество разума? Абстрактните, извънсетивни представи просто не се доказват по емпиричен път. Без духа, без вярата и светлината, всички напъни на вашата наука са просто пукот на сухи, безплодни тръни.
Професор Крикот дава един прекрасен пример със златните рибки. Всичко, което те могат да изследват, са теченията в техните аквариуми. Ако съдят по наблюденията си върху тях, собствениците им не съществуват. За мидите, полепнали по морското дъно, затворени в здравите си варовикови черупки, идеята за небе изглежда като мит, като глупаво суеверие, илюзия и безсмислица. Значи ли това, че няма небе? И, помислете, какво предпочитате да бъдете миди или човешки същества?
Вгледайте се във венчелистчетата на една цъфнала праскова, вижте залеза на слънцето вечер. Вслушайте се в песента на славеите и в гукането на малкото си дете. Всяко дребно същество, всеки детайл на тази планета е като част от единен и прекрасен архитектурен план. Прилича ли ви всичко това на резултат от случайни комбинации на белтъчините и въглехидратите? Глупости! Все едно няколко милиона маймуни за няколко милиона години да сътворят “Хамлет” или някоя от фугите на Бах.
Всеки от нас, всяко човешко същество носи у себе си частица от Божествената светлина. У нас има сила, която не можем да си обясним с материализма. Тя кара молещата се монахиня да получава върху дланите си рани, подобни на тия на Христос. Тя прави възможно йогините да издържат на студ и огън и дори заровени в земята. Пак тя движи нозете на нестинарките, танцуващи върху жарава, без да се наранят. Тази духовна сила води до това да виждаме величие в пирамидата, когато едно животно ще види само голям обект, който нито е враг, нито става за ядене. В слънчевия залез Кастанеда вижда проход към светове, а животното – това, че става студено и трябва да се прибере в дупката си. Какво предпочитате да бъдете – Кастанеда или скот, който мисли само как да разкъса враговете си и да натъпче стомаха си? Достатъчно е да се вгледате в българските политици, възпитани в научен атеизъм и да си отговорите харесват ли ви такива скотове.
Няма светъл ум на тази планета, който да не храни вяра в Бог. Нютон, Айнщайн, Гьоте, Достоевски… Наивни и суеверни глупаци ли са тия хора? Кант е създал четири “доказателства”, че Бог не съществува, но, накрая, бивайки честен и непоколебим мислител, взел че открил едно пето, което прави останалите на пух и прах.
Сега, в навечерието на Рождество ми се иска да ви кажа: Това, че не вярвате в Бог няма да ви прати в ада, нито ще ви обрече на някакви вечни мъки, но ще превърнете в ад своя живот тук, на земята. Вече сме започнали. Нека не се обричаме да живеем в един сив свят на силикон, пластмаса, безмозъчни сериали и сметища. Свят, където мозъкът бавно, но сигурно деволюира. Свят на хищници и плячка, на безсъвестно бездушие и егоизъм. Ще се наслаждавате ли на такова битие?
Дори да е просто вълшебна приказка, предпочитам този, другия свят. Свят, в който земната жена ражда Спасителя и в болките и страданието си става божествена. Свят, в който Синът Божи, готов да разтърси света се е появил не в златни или кристални дворци, а в ясли и се е жертвал като агне за да измие с кръвта си греховете ни. Свят, където тримата магове, се прекланят пред невинната любов и саможертва, а на небосклона изгрява Витлеемската звезда. Свят, където сме духовни и светли същества.
Рождество не е само пържоли, премии и промоции. Нито разкош, разврат и реклами.
То е небе, надежда и невинност. Майчинство, милост и молитва.
Защото, повярвайте ми, Бог съществува.

Паула Лайт
Това съм аз (It is me): http://PaulaLightVerity.blogspot.com
paula_light@abv.bg

Posted in Uncategorized | Tagged: | Leave a Comment »

ХИГИЕНИЗИРАНЕ

Posted by paulalight на 20.12.2008

ХИГИЕНИЗИРАНЕ

Сънувах странен сън. Кепенците на цялата ни държава бяха спуснати, а над тях светеше ярък надпис: “Санитарен полуден”. Много шантаво, нали? Е, май не чак толкоз… Щото, като се позамислим, всичко у нас май се нуждае от яко почистване и разчистване. Потънали сме до шията в боклуци. Или чак до ушите.
Улиците ни са задръстени от смет: пластмаса, мазни хартии, кучешки и човешки изпражнения, гнили плодове и политици. Вони! Дори генерал Бойко с летяща бригада от булдозери, багери и камиони не може да изрине тази грамада.
Душите ни също напомнят контейнери за смет. Преливат от страх, завист и злоба, от компромиси и лъжи, от съмнения и предателства.
Трябва да почистим културата от чалга, образованието от ерзац ценности, науката от халтура, медицината от търгаши и касапи, чиновничеството от корупция, бизнеса от мутри. SOS! Спешно ни трябва хигиенизиране! Но как? Все пак, една държава не е спретната улица в немско или австрийско предградие и не може да се почисти с обилно количество вода и течен сапун. Деликатна работа е санитарният полуден на държава.
Първото затруднение иде оттам, че България отдавна се дели на НИЕ и ТЕ.
НИЕ, това е народът, електоратът, балъците, ония, отстояването на чиито права е окачествено като “евтин популизъм”. Това са хората с високи сметки и с минимални доходи. Ония, които затягат коланите и се чудят какво да изберат – пържоли или парно. Хорицата, които зиме живеят на картофи и онова, което са успели да натикат в бурканите. НИЕ сме гражданите, които, през лятото и в почивните дни, ходят на село да сеят фасул или търсят сезонна работа по строежите, та да могат да си плащат тока през зимата. Нещастните и презрени писатели, журналисти, актьори и учени. Презряната тълпа.
ТЕ – това е политическият и икономически “елит”. Тук са тарикатите с много нули след единиците при изчисляване на месечния доход. Министри, депутати, бизнесмени от сенчестия и осветения или изпран бизнес, консултанти, адвокати – мошеници и лакеи. ТЕ са върхушката. Вместо за пържоли или парно, те си мислят за сьомга или чер хайвер. Вместо за цените на автобусните билети, за модела на лимузините си. През лятото ходят в Малта или на Канарските острови. Ние си купуваме хладилници на лизинг, те – яхти в брой. Ние бачкаме, а те координират, ние творим, а те администрират, ние пищим, а те изчисляват статистическата стойност на нашата болка. Ние полудяваме, а те успокояват нервите си в сауни и джакузи. Единствената книга, която те понякога четат, е чековата си книжка.
Ние и те. Вечно и завинаги НИЕ и ТЕ.
Естествено, между тия две категории ще възникнат “леки разногласия” по въпроса за грандиозното почистване. Неизбежно е!
Като начало, възгледите ни по въпроса кои са боклуците и кои – чистачите доста се разминават.
ТЕ виждат като ненужни отпадъци на общественото развитие старците. Какво от това, че са се трудили честно цял живот? Какво от това, че комунистическата върхушка е изпокрадила пенсионните фондове? Нали в момента те не стават за доене, нито са производителни товарни животни? Доходът, с който се предполага да живеят, да се хранят, да се топлят и лекуват, не е достатъчен и за едно от тия пера. Разбира се, никой не говори за глезотии като книги, театър, курорти. Вярно, Емилия Масларова ги зове в ефир “скъпи майки и бащи”, разтърсвайки кокетно къдрици на стойност месечния им доход. Вярно, уредиха за най-послушните пенсионери – активисти курорт,  та да оправдаят вливането на държавни пари в нечии частни хотели. Независимо от лицемерните лирични отклонения, обаче, горчивата истина си остава: поради липса на коефициент на полезно действие, поради слаба рентабилност като роби, според нашенския “елит”, старците трябва да си ходят от тая земя…
Според ТЯХ, ненужен отпадък са и инвалидите, раково болните, диабетиците. “За какво ни са обречени хора?” – чудят се те. – “Защо да харчим скъпи медикаменти, та да ги задържаме на тая земя?”
ТЕ искат да се отърват и от всички неродени дечица, защото новото поколение значи бъдеще, а стихийното, неуправлявано бъдеще може да поиска да погледне слънцето и да натика мрака в ъгъла.  За тях е по-добре, мераклиите да раждат да стават все по-малко. Затова ги поставят в капана на безперспективност и мизерия. За младите жени има кратко майчинство и държавни субсидии, недостатъчни и за пакет памперси. Не рядко, смазаните, унижени и отчаяни майки абортират, за да не гледат глада и страданието на поколението си и да не създават нови обречени нещастници. ТЕ и за миг не виждат смисъла на свещения стремеж на нереализираните майки да заченат. За тях светлината, смехът и животът изглеждат едно ненужно и заразно бреме. Предпочитат празните колички да си останат празни. Това ще значи по-малко неприятности. Едно нищожество, назовало се народен представител се видя в ролята на “оплодител”. Не разбира ли, че петни нещо толкова свято като Рождеството или … мечтата за Рождество?
За ТЯХ вредни и опасни са и будните и интелигентни млади хора. Нали умното чело трудно търпи наведена глава и робски ярем? Най-изгодно за управниците е да смажат самочувствието на младите интелектуалци с жалки трохи от господарската трапеза и с унижението да им бъде началник нечия послушна синекурна издънка. Така се спасяват от риска да завее “вятърът на промените”, който винаги лъха от силата на младостта.
ТЕ се боят като от светената вода и от разпятието и от силата на свободното слово. Истината жигосва, трансформира, освобождава и унищожава злото. Ако кажеш, че царят е гол, великолепните кадифени и златотъкани дипли на лъжата и мозъчното промиване ще изчезнат и ще видим само…един гол, охранен и жалък задник! Ако имаше начин да си внесат от Китай или от Виетнам хора послушни, със сръчни ръце, но импотентни, без език и малоумни, ТЕ щяха да се почувстват щастливи. Словото е от Бога. То гори, бие като камбана, жигосва и терзае нечистата съвест. Затова “другарят” Пирински предложи медиите да консолидират автоцензура и да “хигиенизират” ефира. Браво другарю председател на Народното събрание!  Доколкото знам, дори и Гьобелс и Вишински не са стигали дотам в цинизма си! Но не се опитвайте да превърнете медиите в свои шутове и лакеи! Поне част от тях, няма да се поддадат на този опит. А, ако млъкнат всички хорски уста, и камъните ще запищят от мъка и унижение! Как смеете да се сърдите , че някой, било г-н Трифонов, било друг, подбуждал към неуважение на институциите? А с какво го заслужихте това унижение, нещастници?! С неуморен труд? Със скромен живот и лишения в името на народа? С това, че сте гласували, заради кризата, да ви намалят заплатите? С това, че ходите с обществен транспорт, та народът да не се харчи за лимузини? С мозък? Или с морал? Единственото, в което мога да укоря медиите, е, че са прекалено фини и деликатни в изразните си средства. И ще Ви кажа: Тъкмо защото уважавам парламентаризма, не уважавам този псеводпарламент, който все повече прилича на глутница вълци, сдавили се за кокала. Тъкмо защото почитам почтената изпълнителна власт, не мога да се преклоня пред правителство, което се гаври с учители, творци, учени, болни, млади и стари. Тъкмо защото служа на Темида, не мога да стана на крака от почит към голяма част от българските съдии. Не корете журналистите! Те са просто едно честно огледало, което ви отразява такива, каквито сте и не са виновни, ако се плашите и гнусите от разкривените си лица. Е, приятели, разбрахте какво хигиенизиране искат ТЕ, нали?
А какво искаме НИЕ?
Искаме да грабнем метлата и да изметем злите сили от храма на демократичната власт. После да поканим свещеник да освети сградите, та да изгони миазмите на сяра и зло. Да изметем всеки, който е крадец, измамник, раболепен некадърник и нагаждач. Защото, вярвайте, наистина сме потънали в мръсотия!
Едно ви заклевам: не допускайте боклуците да се превърнат в чистачи!

Паула Лайт – http://paulaveritylight.blogspot.com
Ключът за премахване на магическа намеса е поместен в книгата “Пътят към Свещената магия” на издателство Дилок („Dilok Publishers“ – http://dilok.net/). Книгата ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.

Posted in Uncategorized | Leave a Comment »

ПРИМИРЕНИЕ

Posted by paulalight на 16.12.2008

ПРИМИРЕНИЕ

Това се случило много, много отдавна. Глината, от която Господ Бог сътворил нашите клети, унизени тела, била още влажна и носела отпечатъка на свещените Му пръсти, а от огнения дъх на светия Му дух, вдъхнат у човека, очите на хората светели като звезди.
Домъчняло му на Създателя за Неговите наивни, глупави деца и решил да погледне през облаците към грешната земя, та да види какво правят. Видял нещастници, които прегъвали гръб над нивята по цял ден. Видял ловци, поразили ловко плячката със своите стрели, получили накрая само не съвсем оглозганите кокали. Видял също самодоволни вождове, излегнали с в хамаци, пред които красиви девойки танцували и ги разхлаждали с ветрила от паунови пера. Видял и охранени жреци и духовници, които се тъпчели с плодовете на чуждия труд в Негово име. Сълзи бликнали от Божиите очи, а от свъсеното небе завалял леден дъжд. Но, както в поемата на Петьофи, хората газели с нозе сълзите на своя Творец и ги превръщали в кал. Извикал Господ Своя най-мъдър и най-усърден архангел и му рекъл:
– Чедо на Светлината, иди долу, на тъмната материя, върху калната земя и виж защо чадата ми страдат така. Аз съм им дарил най-скъпоценния и страшен дар, да бъдат свободни сами да изберат своята участ. Виж дали са жертви на насилие или са окаяни роби по своя воля.
Слязъл Божият служител на земята. Престорил се на гърбав белобрад старец и отишъл на едно ширно поле, дето старци, жени и деца превивали гръб да събират зърната за своя господар и вожд.
– Добра среща, люде! – рекъл и учтиво свалил вехтата си шапка. – Как живеете? Добре ли я карате? Сити и доволни ли сте? Не ви ли тежи тоя труд, с който храните чуждите лакоми уста?
– Какви ги дрънкаш, старче?! – уплашено прошепнал един плах сивокос човечец, свил от раболепие глава между раменете си, с неспокойно блуждаещи, тревожни очи. – Приказваш долни клевети за добрия ни господар! Той е щедър. Разрешава ни да си отдъхнем в светата неделя и да работим само по дванадесет часа. Дава ни по шепа просо всеки божи ден, та да си сварим каша!
“Ама че чудати създания!” – рекъл си архангелът, който никога не бил виждал страхливци. – Как може да им се нрави по цял ден да орат, копаят, засяват и събират реколтата, а да получават храната си като подаяние?!
Решил да види какво ще му рекат ловците. Те му се стрували храбри и силни мъже. Та нали убивали при лов могъщи мечки и свирепи глигани?
– Добра среща, юнаци! – рекъл им. – Харесва ли ви да дооглозвате кокалите на плячка, която сте оцелили сами, а тлъстите мръвки да ги ядат жреците и вождовете, дето спят до обяд и нищо не похващат?
Тримата едри мъжаги, с които разговарял, се спогледали с ужасени очи.
“Тоя е шпионин на духовенството или на вожда” – помислили си и най-старият рекъл:
– Върви си по пътя, негоднико! Нашият вожд и жрецът се трудят неуморно. Само че ти си прост човек и не разбираш колко трудно е да напътстваш и ръководиш другите или да призоваваш с молитвите си Божията милост над хората!
– Какви ги говорите?! – зяпнал от удивление Божият пратеник. – Нима, когато сте изправени срещу освирепял глиган ви ръководи вождът? Не вземате ли сами решенията си как да завардите плячката и как да познавате следите върху горския мъх? А жреците… Опитвали ли сте се сами да поговорите на Бога и да измълвите молитва? Мислите ли, че Той има уши само за дебелите жреци?!
Мъжете така се изплашили от тия бунтовни приказки, че зарязали дисагите, колчаните със стрелите, боздуганите и лъковете си и панически побягнали.
“Какви странни същества е създал тук, долу Бог” – мислел си удивено архангелът, чиято невинна и сияйна природа не познавала страха, угодничеството, покорството и раболепието.
Затова, когато се върнал в сияйните небесни чертози, разказал на Създателя, че неговите творения харесват да страдат, да бъдат тъпкани и използвани, да ядат огризките на други и да ги почитат като богове. Тия пък другите, доволни да ядат сърцевината на пшеницата и месото върху кокала, също възхвалявали обществената система.
“Неразумни и странни са чадата ми” – рекъл Бог – “но аз им дадох правото на свободната воля и не ще им го отнема. Щом им харесва да страдат, нека така да бъде!”
Това е само една древна приказка, само една легенда, която в една тъмна нощ ми прошепнаха далечните звезди.
Дали?!
Нека видим какво става тук, по нашите земи много хилядолетия по-късно.
Наглед, ние сме по-разумни същества и показваме недоволство от кретенизираната и престъпна върхушка, която ни тъпче и дои. Правим го, обаче, през зъби, под носа си, мърморейки из тъмните ъгли за тия негодници – депутатите, за мафия, за монополи и алчни и некадърни бизнесмени. Но какво вършим явно, под ярките слънчеви лъчи, пред другите хора и на глас?
Всеки мърмори за завишените сметки и несправедливото ценообразуване при тока, парното, водата, но тия, които уж недоволстват най-шумно, първи се редят да си дадат лептата, заради която цял месец ще ядат хляб и лук и кротко чакат за това удоволствие с часове на опашка.
Говорим за несправедливи работодатели, а неотдавна в едно предприятие уволниха по-будна и смела работничка, която искаше да се бори за законните си права. Насаме, управителят на дружеството й рекъл: “Умна и сръчна си и работиш добре, ама не мога да те държа на работа. Прекалено много четеш Кодекса на труда”. В оная фирма има секции на две синдикални организации. “Какви протести сте организирали в защита на колежката си?” – запитах ги – Мълчаха минута-две с наведени глави и, накрая, един свъсен мъж измърмори: “Имаме семейства, госпожо! Трябва да си вардим хляба”. “Чакайте!” – извиках – “Доколкото знам уволнената жена има съпруг – инвалид и две деца-ученици. За нея няма ли да помислите?”
Отговорът беше … глухо мълчание.
Същата е реакцията за ненавременно изплатени трудови възнаграждения, за неизплащане на извънреден труд, за отказ да се платят обезщетенията на трудоустроени, за нерегламентирани удръжки от заплатите за… Списъкът е безкраен. Но какво да се прави? Хората си вардят хляба. Или трохите от хляба, който са изкарали.
Арогантността на депутатите от българския парламент, отдавна забравили смисъла на думата “народовластие” и крещящата им наглост отдавна ни провокират. Все пак, какво сториха хората от избирателните райони на онези единадесет, поискали огромни пенсии и привилегии при пенсиониране на народен представител? Как отговориха на самонадеяните им изявления, че богоизбран елит като тях не може да се регистрира в бюрото по труда? В колко случая извикаха своя избраник да му поискат отчет за безпардонната и неморална наглост? Мисля, че, ако имаше поне един такъв случай, щеше да бъде оповестен от медиите.
Неотдавна, целият цивилизован свят ни заклейми за корупция, беззаконие, хаос и икономически произвол и ЕС ни отне субсидии. Как реагира гражданското общество? В какво се изрази протестът му? Дали в това, че слушаме безмълвно идиотското и малоумно бръщолевене, че Европейските институции били “несправедливи с нас”, щото сме били социалисти, оправдание, което може да прозвучи приемливо само сред пубертети на около дванадесет-тринадесет години?! Или в това, че книжката на великомъдрият премиер български Сергей Станишев се радва на шумно одобрение и че, при нейната промоция, куп старци чакаха на опашка за автограф?
Стенем пред всяко социално унижение, пред кучешкото отношение към социално слабите, болните, невръстните или старите, а от години търпим Масларова със съответстващ на фамилията й мазен тон, с глас, с който бихте могли да си запържите боба да ви зове “скъпи майки и бащи!”
Е, какъв е глобалният извод? Ако Бог изпрати тук, в България, днес или утре светъл архангел да му разкаже за човеците, какво ще докладва той?
Че тук, в България живеят странни същества, които харесват да бъдат ограбвани, третирани по-зле от добитък, унижавани и подигравани. Защото човек има светлото право на свободна воля.
И не си мислете, че греша, защото ви призовавам към кръв и насилие! Нищо подобно. Призовавам ви просто да кажете какво мислите за управниците си на глас, а не шепнешком. Призовавам ви към мирен граждански протест. Призовавам ви да искате референдум за промяна в избирателната система. Призовавам ви да оставите на съответната дата тенджерите и телевизора за час-два и да гласувате. Призовавам ви да бъдете човеци.
Защо си мисля, че изявите и тенденциите напоследък са повече характерни за ония благи животинки с дебелото, къдраво руно? Ами, ако вярваме на социолозите, а не мисля, че имаме основание да ги назовем лъжци, към днешна дата 18% биха гласували за БСП. Това не напомня ли синдрома на роба, който копнее да целува ботуша, който го рита?
И не бива да се оправдавате, че всичко това е смирение, което е християнска добродетел. Моля ви, правете разлика между смирение и примирение. Смирението е пред Бога. То е осъзнаване на факта, че всички сме просто хора, че животът ни на земята е само един сън, че делата ни, малко или много, са грешни. А примирението е отказ от дирене на справедливостта. И, тъй като Бог е справедлив, примирението е отказ от Бога.
Нека помислим в какво сме се превърнали. Нека излезем от депресията и престанем да тъпчем Божиите сълзи с нозе и да ги превръщаме в кал. Защото в тези сълзи е нашата сила. В тях и в меча на справедливостта.

Паула Лайт
Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers“.

Posted in Uncategorized | Tagged: | Leave a Comment »

ОПРОВЕРЖЕНИЕ от ПАУЛА ЛАЙТ!

Posted by paulalight на 10.12.2008

ОПРОВЕРЖЕНИЕ от ПАУЛА ЛАЙТ!
Уважаеми читатели и сътрудници,
Прочетох в site lifestyle.bg нещо, което силно ме разтревожи и възмути. В съседство с името ми, по повод поместени мои публикации, без точка, дистанция или друг отграничаващ знак, непосредствено е поместена следната фраза : “Искам България прочистена от циганска турска и еврейска…” Не знам дали тази подредба е случайност и се дължи на несъобразителност и недоглеждане или е тенденциозна, но се чувствам длъжна да заявя: Никога и по никакви поводи не съм изповядвала етническа, расова или религиозна ненавист. За мен хората са просто хора и трябва да ги свързва любов, разбиране и духовна толерантност. Едни от най-добрите ми познати са били и са африканци, евреи, арменци, турци и роми. Смятам, че ксенофобията е кредо на духовната и мозъчна импотентност.
Отново заявявам, че това графично разположение няма никаква връзка с мен или мои авторски материали. Ето и как изглеждат сайтовете:

Lifestyle.bg – Създадоха пластична Nokia (галерия)
Паула Лайт · ПЪТИЩА, КОИТО НЕ ВОДЯТ КЪМ ХРАМА · СТРАНАТА “ НИКЪДЕ” И “НИКОГА” · Паула Лайт · Искам България прочистена от турската, циганската и еврейската …
lifestyle.ibox.bg/news/id_1064481410 – Подобни страници

Lifestyle.bg – Seeme 3 – море от стилове (галерия)
Новите постове: Паула Лайт · ПЪТИЩА, КОИТО НЕ ВОДЯТ КЪМ ХРАМА · СТРАНАТА “ НИКЪДЕ” И “НИКОГА” · Паула Лайт · Искам България прочистена от турската, …
lifestyle.ibox.bg/news/id_167167400/tab_gallery – Подобни страници

С пожелание за Хармония и Светлина:
Паула Лайт.

Posted in Uncategorized | Leave a Comment »

НАРОДОПСИХОЛОГИЯ И “НАРОДОПСИХИАТРИЯ”

Posted by paulalight на 09.12.2008

Очаквайте на книжния пазар „Пътят към Свещената магия“ на Издателство „Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers“).

Както всеки човек има своето съзнание и психика, своите надежди и страхове, така е и с един народ. Съществува явление, което зовем национално съзнание и национална душа.
Защото група хора, обитаващи една земя, носещи гените на деди, живели и умирали върху същата частица от планетата от векове, получават един общ отпечатък. Един белег, който ги свързва, тласка ги към една обща съдба и обща духовна атмосфера. Този белег, този родов отпечатък може да ни възвиси и издигне до самите звезди, да ни изпълни с гордост и надежди, но, понякога, може и да ни тежи като окови, да ни смазва и задушава.
Какво е българското национално съзнание, българската народопсихология? Както и при отделния човек, националната душа има и добродетели, и пороци.
Българинът е трудолюбив, когато вижда градивния смисъл и полезната цел, когато храни надежда за по-добри съдбини. Твърденията, че трудолюбието му било само мит, за мен са клевета. Поставена в плодородна почва, тази негова добродетел дава щедри и обилни плодове.
Никой не може да ни отрече гостоприемството, състраданието към по-нишия, топлотата и щедростта. Защото, дори и в тази страшна мизерия, в която тъне днес, българинът дава своята лепта за нуждаещи се събратя.
Спомням си една сцена, дълбоко запечатана в сърцето ми. Беше в ония дни, когато българите събираха помощи за пострадалите в Темишуара, Румъния. В двора на Софийски университет един младеж събираше парични дарения в малък найлонов чувал. Мнозина от колегите му оставяха лептата си. Бяха времена на вълнение и възторг. Чувалът просто преливаше, а не се оформяше никаква дарителска подписка. Липсваше всякаква отчетност. Тогава неволно чух как момчето смутено помоли свой приятел да му даде пари в заем за пакет цигари, защото било свършило парите. И през ум не му беше минало да посегне на даренията. Когато се говори за нашата крадливост, безчестие и мошеничество, пред очите ми често се появява тая сцена, която доказва, че не всички българи са крадливи мошеници. Всъщност, такива са малко, но са на върха.
Виждала съм възрастни дами, които, самите те твърде бедни и закъсали, са събирали буркани с консерви от килерите си, за да нахранят други, още по-гладни.
Спомням си и по-назад във времето, когато събирахме помощи за пострадалите си сънародници от земетресението в Стражица. Тогава цели колективи отделяха част от заплатите си, а не съм чувала и един да мърмори, въпреки че народът ни винаги е бил беден.
И не смейте да наричате тия дарения жалки! Те напомнят за напътствието на Иисус, ако имаш две ризи, да дадеш едната на ближния си. Мисля, че в тях има повече възвишеност и благородство от гордо размаханите чекове на ротарианците, които даряват хилядарки
пред шведска маса с шампанско и чер хайвер или на благотворителни балове, където разглезени манекенки и бизнес дами демонстрират бутиковите си тоалети. Защото щедростта, приятели мои, е най-истинска, когато е свързана с поне малко лишение и страдание.
Друга наша добродетел е любовта ни към децата. Малцина правят такива саможертви за следващото поколение, както българинът. Докато на запад родителите се считат за морално задължени, докато синовете и дъщерите им навършат пълнолетие, у нас бащите и майките носят дълга и любовта си до гроб.
Не сме и глупав народ, колкото и труден да е историческия ни път. Можем да бъдем творци и изобретатели. Песните ни стигат до самите звезди, а върху вонящата кал на мизерията, все пак, цъфти розата на духовната ни красота. Подобно на бисерната мида, сме развили способност да превърщаме киселината на страданието си в сияйна перла.
Разбира се, притежаваме и своите национални пороци, за които сме говорили не веднъж. Това са страхливостта, егоизмът, еснафщината, завистта.
Но, все пак, като цяло, народната ни душа, колективното ни съзнание са прекрасни и можем да се гордеем с тях.
Тази красота, обаче, потъмнява и умира, ако сме болни. Защото, както, в следствие много стресове, изпитания и страдания отделният човек може да се поболее психически или, казано по-грубо, да полудее, така е и с цял един народ. Ако страданията, абсурдите и ужасните обстоятелства тласнат колективния ни дух към лудостта, следва да говорим за народопсихиатрия.
Нека се поясня. Тук не говоря за някои ужасяващи статистики, които следва да ни доведат до потрес. Не говоря за това, че сме на едно от челните места по сърдечно-съдови заболявания. Нито за това, че децата ни, още в юношеска възраст, страдат от диабет и хипертония, болести, характерни по-скоро за старците. Нито дори за това, че, ако излезете на оживена улица в големия град, ще забележите, че на всеки десет души сред тълпата, поне един гледа странно, говори си сам или жестикулира по крайно неестествен начин. Всичко това са отклонения на по-крехките и нежни индивиди, не издържали на кървавата мелница на нашето сега.
Това, за което искам да говорим, е болестта на народната ни душа.
Кога един народ губи представа за реалността?
Според мен, когато живее сред блато от лъжи, фикс идеи и илюзии. Когато здравата му логика и мъдростта му сочат едно, а ония, които е приел за свои водачи и авторитети, говорят и вършат нещо съвършено различно.
Как мислите би се чувствал еврейският народ, ако Мойсей го беше водил да се върти и върти в един безкраен кръг сред пустинята, без шанс за изход?
Как биха се почувствали група хора, ако водачът им бодро заяви:
– За да видим светлината в тунела, грабвайте кирките и копайте, за да влезем по-надолу под земята!
Представете си стадо овце, чиито пастир ги води сред голи камънаци и тръни, а твърди, че се намират сред тучни зелени ливади.
Групата е особено същество. Тя има нужда от свой изразител, от водач и авторитет. За да напредва, трябва някой да пробива път, да осветява мрака, да сочи изхода. Горко й, ако я водят слепци!
Близо петдесет години българинът живя сред тресавището на най-големия социален абсурд и не полудя. И знаете ли какво го спаси? Смехът.
Живеехме си зад стената, затворени и изолирани. Нямахме кафе, тоалетна хартия, месо и хубави дрехи. Всичко беше сиво. А през цялото време слушахме бодри лозунги и гърмяха фанфари. Непрестанно се хортуваше за реките от блага, които щели да потекат, когато построим комунизма, за гнилия и умиращ капитализъм, за неизбежната победа на социалистическия строй. Всичко това би било достатъчно да ни направи бясно луди, ако не бяха вицовете. Те ни крепяха, убеждаваха ни, че, все още, сме нормални хора, макар и в един ненормален свят.
Какво се случва днес? Ами, дори и Бекет не би могъл да сътвори по-успешно театър на абсурда.
Старците ни мрат от глад, а слушат колко златна била тяхната есен. Цените растат главоломно, а се говори, че инфлацията била в нормални и здравословни граници. Бюджетът преливал от излишъци, а няма средства за просвета, за здравеопазване и за пътища. Говори се за увеличаване на икономическия ръст, а малкият бизнес се разорява и безработицата расте. Говори се за стабилност, а ни тресе хаосът. Говори се за успешна борба с престъпността, а ни управлява мафията. Говори се за насърчаване на раждаемостта, а майките нямат средства за мляко и памперси. Говори се за социална справедливост, а се въвежда плоския данък. Говори се за енергийна стратегия, а всички сме роби на монополите. Говори се, говори се, говори се!
Напоследък, пастирите ни отново търсят врага отвън, за да избършат зле изцапания си задник. Ние, видите ли, вървим добре и процъфтяваме, ала ония некадърници в Западна Европа и Америка изпаднали в криза, от която ще бъдем засегнати и ние, въпреки безгрешните си и мъдри управляващи. Това, че Европейският съюз спрял средства, предвидени за България, изобщо не е заради безобразията, престъпността и корупцията, нито заради безсилието, некадърността или подкупността на съдебната система. Не! Причината е само в това, че тия злодеи са ни нарочили. Ние сме направо изрядни, а те ни уличават несправедливо във всички земни грехове. “Групата на Станишев” е чета герои, яхнали бели коне и сложили бляскави рицарски доспехи, а тия европейци са ламята, дето не ни дава златната ябълка.
И така, българският народ е разумен и кротък. Той иска да вярва на своите водачи. Но има нормални сетива и не може да приеме, че черното е бяло, че некадърниците са елит, че калта е бистра изворна водица. И така, започва да превърта…
Защо и смехът вече не ни помага? Ами, дойде ни до гуша и просто вече хич не ни е смешно.
А докъде ни води опасността от колективно полудяване?
Първата крачка е депресията и апатията.
“От мен нищо не зависи” – казва си човекът. – “Няма смисъл да гласувам, да протестирам, да се боря, да живея“.
И светлината на духа ни бавно гасне.
Втората крачка е мегаломанията (манията за величие). Както отделният човек може да се мисли за Наполеон Бонапарт, така и един народ може да реши, че е в центъра на Божиите планове, народ от избраници и мъченици, по-мъдър от останалото човечество.
Третата крачка е параноята. Отделният душевно болен бяга от невидими врагове – марсианци, полиция, ЦРУ, КГБ и т.н. и т.н., а цял народ решава, че са го нарочили, че го преследват, че искат да го унищожат. Независимо дали злодеите са Европейският съюз. САЩ, масоните и пр. и пр., той непременно е невинна жертва на зли врагове.
Не бива да допускаме колективната лудост. От нейната яма се излиза много трудно. Не съм психиатър, но мисля, че мога да посоча единственото възможно лекарство. Това е гневът!
Стига сме позволявали на група самонадеяни глупаци да ни промиват мозъците! Стига сме търпели да слушаме, че черното е бяло, че престъпниците са херувими, а мафията – черковен хор!
Ние сме благ и добър народ. Но, преди близо две хиляди години, най-благият, най-любящият и чистият, живял някога в човешка плът, е хванал камшика и е изгонил негодниците от храма.
В окултизма, справедливият гняв се зове Мечът на Гебура.
Време е да покажем, че все още сме хора, нормални хора. Време е да изхвърлим завинаги негодниците, мошениците и духовните нищожества от своя национален храм.
Събудете се! Време е !

Паула Лайт

Posted in Uncategorized | 1 Comment »

СТРАНАТА “ НИКЪДЕ” И “НИКОГА”

Posted by paulalight на 01.09.2008

СТРАНАТА  “ НИКЪДЕ”  И  “НИКОГА”

Има една тъмна, непозната страна. Нейните жители са винаги млади, защото не остаряват да навършат тридесет години. Над тях като мрачна сянка витае смъртта. Те си мислят, че земята им е изтъкана от блаженство, от паяжина на нежни фантазии, от лунни лъчи, мистерии и сънища. Мислят си, че са в обятията на приказни принцове или принцеси, в градини с вечно сладък аромат, в люлка от звезди, над която витаят ангели. Мислят си, че са открили Рая и го населяват.
Но това е горчива заблуда. Някаква зла магия е измамила тези деца така, че очите им да не виждат действителността. Всъщност, тяхната страна е пълна с бордеи, запустели сгради, неупотребявани подлези и храсталаци. Пълна е с воня на повръщано, урина , изпражнения и кръв. Пълна е със смачкани презервативи и строшени блянове, с глад, плъхове, пустота и сметища. Пълна е с рани, болести, вбесени медицински сестри с очи, подути от безсъние, със СПИН, употребявани спринцовки и дъх на гробища.
Това е страната “Никъде” и  “Никога”. Нека, подобно на Вергилий за Данте, стана ваш екскурзовод в ада.
Визата за тази страна се нарича дрога. Може да бъде хероин, екстази, амфетамини или кокаин. Може да ви я подпечатат със спринцовка, таблетки, “магистрала”, която да смъркате. Може да се вкарва във вашата кръв, слюнка, стомах или ноздри. Може да ви казват: “Това не е наркотик, а е по-слабо” или “Опитай само веднъж. Не е нужно да повтаряш”. Каквото и да ви лъжат, визата води само към един граничен пункт и ще ви прати само в една държава – в страната “никъде” и “никога”.
Запомнете, нейните заселници няма да видят изумрудения блясък на морето, нито високите снегочели планини, нито ливади, обсипани с цветя. Те няма да чуват песента на птиците, тихия зов на щурците, крясъците на чайките, ромонът на реките или страстния и нежен зов на китарата. Затова техният свят се нарича “никъде”
Няма да сбъднат мечтите си, няма да постигнат мечтани професии, да станат герои, да целуват любими устни, да имат деца и няма да остареят. Никога! Затова светът им носи и това име.
Помислете какво губите, мои клети деца, скъпи и млади заблудени души! Губите вкуса към живота. Губите човешкото си достойнство, умението си да обичате, храбростта си, гръбнака си, полета на интелекта си. Демонът на наркотика ще си поиска всичко това и ще ви го отнеме, а замяната ще е много жалка – само миг фалшиво удоволствие. Станете ли роби на дрогата, ще потъпчете всичко друго. Ще бъдете готови да коленичите и пълзите, да продавате телата си евтино, докато се превърнат в счупени играчки, да крадете, да просите, да проституирате, да смажете и унижите всичко човешко у себе си. И тогава ще чуете ехиден смях: “Добре дошли в страната “никога” и “никъде”!
А вие, родители, ако попаднете на този мой апел, прочетете го на децата си. Незабавно! Не се смущавайте от грубите и злокобни думи. Нужен им е електрически шок, за да знаят и помнят!
Бдете над своето поколение и не го зарязвайте само да се оправя с изкушенията. Трудно е дори за възрастен човек. Ако сте богати, запомнете, че парите няма да купят на наркомана нито здраве, нито достойнство, нито разум. Ако сте бедни, внимавайте, защото децата ви, лишени от развлечения и удоволствия, потънали в сивото всекидневие, са още по-уязвими за злокобната сянка. Майки и бащи, не подценявайте демона, докато не стане късно!
Наркопласьорите, веднъж докопали детето ви, ще го направят свой роб. Ще го накарат да стане крадец, сводник, проститутка, нищожество. Ще го принудят да дебне в училищните дворове и да вербува сред по-малките нови жертви на дрогата. Ще го ограбят от оная светлина и духовна еманация, която го прави човек…
И тогава, кой ще ви помогне?!
Държавният апарат, полицията и правосъдието ли? Трудно. В мрежите на закона попадат дребните рибки, машите, бушоните за изгаряне. Често с години затвор се наказват жертвите, пристрастените, принудени от своите босове да пласират малко количество дрога, само за да получат една доза. Докато Митьо Очите се препича на плажа, щото се държал добре в затвора, вашите деца ще идат в гробищата, където няма слънчева светлина. И кой ги знае наркобароните с техните лъскави коли и замъци кого държат в ръцете си и конците на коя политическа марионетка дърпат? Те ще си останат винаги безнаказани. Техните деца не се дрогират, а учат право в западни колежи, докато вашите треперят, храчат кръв и се обливат в студена пот, разлагат се живи и задигат семейния телевизор или пенсията на баба си, за да си купят поредната доза.
Може би, разчитате на здравната система и на програмите за реабилитация с метадон под лекарско наблюдение? Не казвам, че не се полагат усилия, но дори в напредналите западни държави, с много повече опит, рехабилитацията става трудно, да не казвам никога.
Комуните са добри като замисъл, но без непрекъсната ангажираност на психолози, психиатри и токсиколози са хаотични и опасни. Дори и единични случаи да успяват да постигнат победата, стават и много трагедии, ексцесии на насилия, беди. И как няма да стават? Възможно ли е да изолираш сами куп деца, болни и пристрастени, с остра абстиненция и състояние на нервите на ръба на истерията и да очакваш хармония и ред?
Може би, се надявате на Църквата? Не съм чула да проведе и една акция за превенция срещу дрогата. Не съм чула и една проповед в тази насока. Не съм видяла духовник да застане пред камерите в телевизията и да предупреди децата за злокобната угроза.
Разчитате ли на обществената солидарност?
Моля ви, недейте! Спомняте ли си при търсенето на място за комуна как местните хора реагираха все едно, че някой се кани да ги смеси с прокажени. Отнесоха се към младежите като към чудовища, мутанти или извънземни, а не като към наши, български деца, нечии внуци и внучки, нечии синове и дъщери, станали жертва на злото и попаднали в негов плен.
Може би очаквате, че точно вашите деца никога не биха посегнали?  Точно те, за нищо на света! Не се подлъгвайте с подобни илюзии. Няма млади хора, неуязвими за злото. Поне половината от родителите на младежи, обвинени в притежание  и разпространение на наркотици, когато дойдат в кантората ми, започват така: “Не мога да повярвам! Беше толкова послушно и примерно дете. Беше сериозен и трудолюбив. Подлъгали са го лоши приятели.
Уви, драги родители, всички са уязвими. Затова, не щадете усилията! Започнете с предупрежденията, ако трябва, от детската градина. Не се притеснявайте да запознаете синовете и дъщерите си с мрачните сенки в живота. Не го ли сторите вие, ще го стори някой друг и после ще бъде прекалено късно!
Нека помислим по друг един въпрос: Защо младите хора днес толкова лесно тръгват към злокобното дъно на пропастта? Мисля, че всички ние носим вина за това. Не сме им дали мотивация, вяра, надежди и цел. Животът им е сив, безперспективен и безинтересен. Ще ме прости правителството, но човек не живее целеустремено и усърдно, нито върви по пътя към доброто, ако единствената перспектива, която вижда пред себе си, е един ден да стане работно добиче и техен електорат и да прави или ражда нови работни добичета. Човекът се нуждае от мотивация, от мечти, от пътеводна светлина, към която да върви.
Затова, майки и бащи, нека им върнем интереса към живота! Нека ги стимулираме да спортуват, да се трудят, да мечтаят. Нека им върнем вярата в Бога и в бъдещето. Защото ние сме тези, които ги сложиха в блатото на отчаянието и апатията.
“Взех да се боцкам, защото ми е тъпо и сиво” – сподели ми веднъж млад човек, който щеше да отиде в затвора, а приятелката му току-що бе абортирала по лекарски съвет, тъй като плодът бил заченат, когато бил дрогиран – “иска ми се все да спя и да ме няма тук. Да ида и да се отнеса някъде надалеч…”
Едва ли има по-страшна присъда над нашата съвест от думите на този младеж, на това едва възмъжало, кльощаво хлапе с риж перчем и нос, обсипан с лунички. Вярвайте ми, като чух това, ми идеше да потъна в земята. Изчервих се от срам, защото и аз съм възрастен човек, една от тези, постлали подобен килим под нозете на нашите деца.
А сега искам да се обърна към тези млади хора, които вече са започнали да приемат отровата и са тръгнали по гибелния път:
Няма да ви лъжа. Вие сте човешки същества и вярвам, че ви е останало достатъчно достойнство да понесете истината. Трудно ще се избавите от оковите на дрогата. Непоносимо трудно и на границата с невъзможното. Вярно, има хора, които са го правили, но те са страшно малко и са замесени от тестото на лидерите и героите. Отказвате се да опитате? А откъде, по дяволите, знаете, че и вие не сте такива герои? Нека жалките и мекушавите обърнат гръб на надеждата, но вие, останалите, слушайте.
Чувала съм, че Мао Дзе дун, някогашният държавен глава на Китай, преди да бъде избран на ръководен пост, бил наркоман, безнадеждно пристрастен към морфина. Политическите му опоненти лесно биха могли да използват това, за да го елиминират.  И така, решил да се откаже от пристрастяването. Наредил да го закарат и да го оставят сам на един сал, насред реката Ян Дзъ, която гъмжала от крокодили и било невъзможно да се плува и да го оставят така за десетина дни. Имал храна, вода и ловна пушка. Нищо друго. Заплашил, че ще разстреля оня, който би се осмелил да се приближи по каквато да било причина, преди тези дни да изтекат. Никой не знае какво е преживял този човек. Моряци и рибари говорят, че чували вой, писъци, изстрели с пушката, безумен смях.
На единадесетия ден войниците го намерили отслабнал с поне десетина килограма, жълт и измъчен, с дрехи, покрити с кръв и повръщано, но излекуван от наркоманията.
Ето това наричам характер.
А нима вие сте неспособни да сторите това, което е сторил един сравнително стар китаец?!
Засрамете се!  Никой друг не може да ви помогне, освен вие самите. Магът Абрамелин казва, че човек поне веднъж, трябва да се  изправи лице в лице срещу най-лошите си страхове, срещу най-чудовищните си демони и да ги победи. Това е смисълът на ритуала му с призоваването на четиримата принцове на мрака.
Защо не опитате да се изправите очи в очи срещу собствените си демони? Призовете хероина, кокаина, амфетамина и екстазито и ги стъпчете в праха! Откажете да им бъдете повече слуги! Кажете им, че ще се борите за светлината, младостта и живота си. Не ви лъжа, ще бъде страшно, но Бог мрази страхливците. Не се бойте! Няма нищо по-лошо от робството.
А ако успеете? Тогава ще ви нарека герои и дълбоко ще ви се поклоня. Защото ще върнете вярата ми в усмивката на младостта, в бъдещето на България и в Светлината.
Усещате ли колко свеж и прекрасен е въздухът, колко ярки са звездите и колко сладки целуваните устни, когато излезете от Страната “никога” и “никъде” ?
Добре дошли !

Паула Лайт – Автор на книгата “Свещената магия”.

Posted in Uncategorized | Tagged: | Leave a Comment »

Народна медицина

Posted by paulalight на 18.08.2008

Студени крайници и непоносимост към студ (стеснени кръвоносни съдове)

Изправяте се права в средата на стаята и се надигате на пръсти. След това се отпускате с цялата си тежест върху петите. Следствие на тази интервенция кръвта с тласък отива в крайниците и ги захранва.Това упражнение се прави сутрин и вечер по 10 пъти.“ Упражнението да не се практикува при разширени вени.

Слънчево изгаряне

Всеки който стой на плажа на слънцето и се зачерви като рак смята, че киселото мляко помага. Нищо подобно, то само облекчава.
Най-доброто средство е да се намажеш със силна ракия цялото тяло (добре е да е домашна. Буквално след минута, вътрешното горене (както казва човек в такъв случай изгарям отвътре) изчезва! До вечерта червенината я няма и най-важното не ти се бели кожата и получаваш приятен тен.

Рецепта която научих в Африка.
Когато слънчасаш както казват хората: Вземе се чаша с вместимост 250 гр. Налива се 50 гр. Оцет. Добавят се две супени лъжици захар и се долива догоре чашата с вода. Разбърква се да се разтвори захарта. Изпива се на един път. Добре се отразява и при сближаването на границите на кръвното.

Рецептите са предоставени от Паула Лайт – Автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com

Posted in ГАДАТЕЛИ, ЕКСТРАСЕНСИ И ТЕМПОДОБНИ!, ОБЯВЯВАМ ВОЙНА НА МАГОВЕ, Разкази, социална тема, Uncategorized | 1 Comment »

ПРОТИВ ЛЕЧИТЕЛИТЕ – ШАРЛАТАНИ

Posted by paulalight на 18.08.2008

Нека започна оттам, че аз не съм сред скептиците и неверниците. Искрено вярвам, че понякога човешката болест и страдание могат да се повлияят и дори да се излекуват без общоприетите средства и методи на съвременната медицина, т.е., без хирургическа намеса или терапия с лекарствени средства. Но категорично не свързвам тези понякога удивителни резултати с нещо странно или свръхестествено. При това лечение не са намесени духове, призраци, малки зелени човечета от Марс или пък магически отвари с неизвестен произход. Няма жива вода, а въпреки вековните усилия на алхимиците, философският камък още не е открит.
Не, истинската алтернатива на медицината се крепи на три стожера, които правят удивителните й резултати възможни. Това са положителната енергия, насочена от донор или от самия болен; вярата на болния и катализатор, наричан още източник на плацебо. Тук е моментът да подчертая, че тези способи на лечение не са подходящи за деца. Децата имат силно, но неовладяно енергийно поле и въздействието върху него може да се окаже вредно, дори опасно. Съветвам ви в никакъв случай да не водите децата си при разни “екстрасенси”. Това може само да ги изплаши и травмира психически без всякаква полза.
Всички процеси, които настъпват във физическото ни тяло, често са свързани със състоянието на енергийното ни поле или на съзнанието ни. Не вярвате? Спомнете си само за явления като мнимата бременност и религиозния транс, при който на нозете и дланите на молещия се появяват рани, подобни на раните, които Исус е получил на кръста. И в двата случая емоционалното състояние на съзнанието – копнеж по майчинство, вяра и религиозне екстаз изменят енергийното ни поле и му влияят, а то от своя страна изменя състоянието на материалните клетки и тъкани. Звучи фантастично, но всички знаем, че съществуването и на двете явления е признато от науката.
И така, понякога болестта, засегнала тъканите, органите или кръвта на човешко същество е просто отражение, екот от травмите на енергийното поле. В такива случаи, алтернативната медицина или, както се изразяват някои, лечението с биоенергия, са дори по-ефективни от традиционните методи. Това е така, защото лекарите добросъвестно и старателно лекуват физическото тяло, но увреденото енергийно поле, нарушеният баланс продължават да излъчват импулси, които увреждат материята.
Затова бързам да кажа, че правя дълбок поклон и изразявам искрено уважение към почтените и безкористни алтернативни лечители.
Какво правят те? Насочват своята енергия към енергийното поле на пациента и го укрепват и балансират. За да стане “чудото” са необходими две предпоставки – лекуваният искрено да вярва в способностите на лечителя, а лечителят да изпитва светли и положителни емоции – състрадание, любов, загриженост.
Плацебокатализаторът е предмет или субстанция, които улесняват насочването на енергията от лечителя или вярата на лекуващия. Може да става въпрос за кристали, восък, куршуми, гасене на въглени, “чудотворни” икони и всякакви други предмети. Тук не е от значение химическия състав и структурата на плацебокатализатора, а единствено въздействието му върху съсредоточването, успокоението, вярата.
Не знам спомняте ли си за едно телевизионно интервю с човек, излекувал се сам от рак на пикочния мехур, за който всички лекари са потвърдили, че е злокачествен. Вярвам, че е така, защото на интервюто присъстваше и медицинско лице. Болният беше обикновен възрастен мъж, който искрено сподели как е постигнал чудотворния резултат. Представил си, че в тялото му бушува война. Раковите клетки видял като нашественици, а своите бели и червени кръвни телца – като доблестни войници, бранещи родината си. Методът проработил. След няколко месеца направили изследване на пикочния мехур на човека и той се оказал напълно нормален. Тук въображението на страдашия е изпълнило ролята на плацебокатализатор, който е подпомогнал енергийното му поле да насочи енергия, която да унищожи раковите клетки.
Преди повече от години, като млада девойка, чух за подобен случай от самата излекувала се болна, ведра и разумна учителка по изобразително изкуство. Нейният съпруг заемаше важен пост в града, където живееше семейството й, но беше истински негодник. Пиеше, ходеше по жени, биеше и тормозеше съпругата си. Жената се чувствала все по-слаба и отпаднала. Отишла на лекар и й поставили диагноза меланом (злокачествен рак на кожата). Тогава нещо в душата й се преобърнало и покорната овца се превърнала в лъвица. Хладно и спокойно тя казала на мъжа си, че ако не иска тя да разкаже на обществеността и най-вече на началниците му за всички негови безобразия, трябва да й купи малка къщица на село и да й осигурява издръжка, за да преживее спокойно последните си дни. Той приел безропотно, тъй като тираните винаги са и страхливци. Жената заживяла спокойно сред природата. Купила си една козичка и си направила малка градинка. Рисувала много и с вдъхновение, четяла любимите си книги и се радвала на слънчевите залези. Минали много месеци и тя се зачудила защо не й става по-зле, а напротив. Накрая отишла на преглед и се оказало, че от рака няма и следа. Помолили я да се подложи на всякакви изселдвания и, разбира се, приела, но нищо не успели да установят за причините на изцелението. И как ли биха могли? Енергията е невидима. От тежкия живот болната била със силно увредено енергийно поле, което дало отражение и върху тъканите й. Когато премахнала дразнителя, енергийният й баланс се укрепил и физическото тяло също оздравяло.
Подобни случаи са много. Чуваме за чудотворни икони, за въздействието на светената вода или на молитвата за оздравяване. Разбира се, трудно вярваме в тези истории, защото съзнаваме, че независимо колко възвишен е духовният символ, иконата все пак е просто рисунка, направена от човешки ръце с обикновени бои, а светената вода е същата субстанция, която точим от водопровода си. Молитвата пък е наизустено послание към Бога, което могат да научат и изрекат и малките деца. И, все пак, често случките за чудотворно учение с тези обекти са верни, но обяснението им е непълно или погрешно. Иконата, светената вода, молитвата са просто плацебокатализатори, които укрепват вярата на човек, че ще оздравее. Останалото върши собствената му енергия.
Но нека се върнем около две хиляди години назад в древна Галилея и Юдея. Там един босоног учител, простичък и светъл, е лекувал със силата на чистата си енергия, на любовта си към човека, на доброто. Нарича се Исус Христос. Той прогонил бесовете от клетия луд, вдигнал на нозе малкото момиче и верният си приятел, Лазар, които били в толкова дълбока кома, че ги смятали за мъртви. Излекувал и жената от Самара, въпреки че народът му считал самаряните за свои врагове. Използвал най-могъщото лекарство-енергията, породена от любовта.
След него имало и други. Доколкото знам, мюсюлманите също имат разкази за лечебната сила на своя пророк, Мохамед.
Много светци, отшелници, мъдри жени във вековете са лекували своите ближни. Правят го и до днес старци, прости селски женици, самотници. Не на тях съм обявила своята война! Напротив, целувам им ръка с искрено уважение.
Но, кажете ми, нима Исус е имал тарифа? Искал ли е определен брой сребърници на сеанс? Отказвал ли е помощ на бедните и нищите?
Дали светците са искали от пациентите си пари? Църквата е канонизирала Свети Козма и Дамян, и ги назовала Безсребреници, защото помагали и действали като лечители без всякакво възнаграждение.
Баба ми, която беше проста и неука селянка, гасеше въглени, но се срамуваше да вземе от хората дори пет-шест яйца, предложени от благодарност. “Как да ги взема, чедо?”- викаше – “Нали за цяр пари не се вземат?”
Ето това е истинското, духовно прекрасно лечителство. Такива са били през вековете истинските лечители. Вярвам, такива са и до днес.
Нека сега да сменим сцената и да се насочим към псевдолечителите и шарлатаните, които изсмукват като лешояди пари и сетни сили от тежко болните си братя и сестри. Отворете лъскавите им сайтове в Интернет! Вижте рекламите им в медиите и разкошните им къщи и коли. Вгледайте се в бездушните им фасади, подобрени с пластични операции и силикон.
Те всички се пишат духовни наследници на известни и почтени лечители и чудотворци. До един твърдят, че са велики, безгрешни и всемогъщи. Слагат пред имената си гръмки и неточни определения, най-често чуждици: екстрасенс, езотерик, биоенергетик. В сайтовете на някои от тях дори има раздел “цени”. Пазете се, защото бродят между нас и се хранят от нашата плът и кръв. Но как да ги познаем?
Ще ви кажа няколко любими техни методи, които използват заедно или поотделно:
Метод на директната заплаха:
Той е по-прост и откровен. Характерен е предимно за “лечителките” от ромски произход. Те спират случайни минувачи. Обикновено предпочитат жените, защото са по-емоционални и доверчиви. Казват на жертвата си, че макар и да не знае, е болна от някаква лоша болест (обикновено, рак) и предлагат да й баят или да й дадат чудотворна билка срещу известна сума пари. Понякога, по-чувствителни и лабилни хора наистина могат да се разболеят и да пострада не само портфейлът, а и здравето им;
Метод на фалшивия пенкилер:
Мошеникът твърди, че знае от някого с мистичен авторитет (тибетски монаси, български манастир, баба Ванга, Бог или Ангел, явил се насън) за чудотворно средство за лечение. То трябва да се прилага неколкократно в определени дози и трябва да се казват определени заклинания. Разбира се, това трябва да върши самообявилият се “доктор”. За всеки сеанс си има определена тарифа.
В моя град една благоприлична на вид възрастна дама “лекуваше” всичко – от счупен крайник или запек до левкемия и сърдечен порок с…хума.
Тя отиваше край града с малка кофа и лопатка и си зареждаше “аптеката” напълно безплатно. Хумата се мажеше, пиеше в разтвор с определена концентрация, и т.н.
Веднъж се създаде скандална ситуация, когато се оказа, че препоръчала на жена с тежко състояние на тромбофлебит да маже засегнатия крайник с гъста каша от хума. Вените на пациентката се пръснали и тя загубила много кръв. Едва тогава се сетила за “обикновената” медицина и лекарите успели да я спасят.
Един добродушен възрастен турчин, Махмуд, твърдо вярваше, че ако пие чиста газ по определена схема, с определени заклинания, ще се излекува от рака на белите дробове, от който страдаше. За всеки сеанс плащаше внушителна сума. Накрая човекът почина с обезверена душа и лош вкус в устата.
Спрях се на два примера, но случаите са безброй: чудотворни билки и минерали, хрущяли от акула, тайнствени вълшебни корени от мистичния Тибет. Списъкът е безкраен, а цените – убийствени.
Запомнете, чуете ли за пенкилер, за лек, който лекува всичко, бягайте надалеч!
Метод на “зарибяването” :
Тук лечителите-шарлатани действат точно като наркодилъри.
Първоначално приемат жертвите си срещу сравнително скромна цена. След като ги “прегледат” (това се изразява в драматично размахване на ръце около телата им) казват, че могат да ги излекуват, но ще трябват поне четири- пет сеанса. На всеки сеанс сумата нараства. В един случай знам, че стига до 250 лева.
Метод на жертвоприношението:
Мошениците заявяват драматично, че те самите не желаят пари, но болният трябвало да “направи жертва”, за да има лечението успех и благопристойно му заявяват да даде “колкото обича”. Понякога му казват да хвърли лептата си на пода или на друго място. О, те са толкова чисти и набожни, че не искат да докосват нещо толкова мръсно като парите! Поне не пред очите на пациента. После ги грабват по-алчно от лисица кокошката. Ако човекът, обаче, хвърли по-малко от десет – двадесет лева, следват опечалени физиономии и намеци, че се подиграва и че няма достатъчно вяра.
Метод на фалшивата безкористност:
Тарикатите заявяват, че не лекуват за пари. Казват, обаче, на пациента, че ще му помогнат от дистанция, защото са много заети, вън от страната или пък трябвало да е така по предписание и дават мобилния си телефон. Номерът винаги започва с 0888. Те пак си вземат парите, но от мобилния оператор, с който имат договор, а пациентът добавя към другите си страдания и нервна криза, когато види телефонната си сметка.
Далеч не претендирам тези методи да описват изчерпателно картината. Измамниците са много изобретателни и си служат с богата палитра за замаскиране на истинската си същност.
Но, ще възразите, нима не си струва човек да плати добре, за да бъде излекуван? Нима здравето не е по-важно от всичко?
Разбира се, скъпи мои сънародници! Всеки разумен и почтен човек е готов да даде за здравето на обичните си деца, съпрузи или родители и последната си стотинка. Но, запомнете! Този храм е фалшив! Такива хора няма да излекуват нито телата, нито душите ви. Защо ли? Защото как да насочи лъч от енергия на чистото състрадание и любов човек, който гледа на вас не като на брат или сестра, а като на попълнение към банковата си сметка? На такива хора и очите и душите им са студени. Погледнете ги без надежди и предразсъдъци и сами ще разберете това. Те не само няма да премахнат болестта ви, а дори могат да я засилят, тъй като енергията, която насочват, ако изобщо успяват да насочат някаква енергия, е нечиста, поради тяхната алчност и корист. Сигурно поне няколко читатели ще си спомнят как след такива “сеанси” са се почувствали даже по-зле. Понякога по-хитрите измамници дори предварително си измиват ръцете, като предупреждават, че отначало на човека може да му стане лошо. Доколко сериозен е този проблем? Страшно сериозен!
Само в Интернет има над тридесет сайта на псевдолечители. Всеки лъже, крещи, хули другите, рекламира своята измамна стока. Всеки граби. 90-95 % от тия хора са откровени измамници. А, може би, дори и повече. Ще се опитам да Ви дам рецепта как да разпознавате сред тази глутница малцината истински лечители. Ето няколко безпогрешни белези:
1/ Истинският лечител никога не ви поставя диагнозата сам. Първо ви насочва към лекар и едва когато резултатите от изследванията и медицинското заключение са готови, преценява дали може да ви помогне или не;
2/ Почтеният човек не се притеснява от групови сеанси, защото няма какво да крие;
3/ Той или тя се опитват да ви обяснят как действа методът им, а когато считат, че няма да могат да ви излекуват, ви го казват право в очите;
4/ Те, истинските, никога не ви искат големи суми пари нито за жертва, нито по друг повод. Ако видят, че сте много бедни, приемат ви и без съвсем малката, символична сума, която са взели от други;
5/ По вида им личи, че не са богати и обикновено си изкарват хляба по друг начин. Лекуват в свободното си време.
Дано наистина разберете моето послание, защото не бива да бъдем наивници. Със своята чистосърдечност и вяра в човека не трябва да допускате да се храни злото.
Призовавам лекари, духовници, правителството и други институции да дойдат най-после на себе си! Народното страдание и болка тровят атмосферата с тъмни енергии и никой няма да бъде пощаден от възмездието. Политици без народ и духовници без паство са като овчар без стадо. Когато приемникът умре, паразитите също умират. Ако не дойдете на себе си, ще ви последва тяхната участ!

Паула Лайт – Автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com

Posted in Uncategorized | Leave a Comment »

ВЕНЕЦЪТ НА ТВОРЕНИЕТО

Posted by paulalight на 18.08.2008

Още от деца у нас, крачка по крачка, е формиран възгледът, че човекът е най-съвършеното, най-прекрасното и най- умно същество във Вселената. Убедени сме, че сме на самия връх на еволюционната пирамида, а всички други създания живеят единствено за наше удоволствие и удобство. Смятаме, че са тук, на тази земя, за да ползваме, млякото, месото, яйцата и кожите им, за да теглят товарите ни, да ни забавляват в циркове и зоопаркове. Едва ли не още в буквара пише, че сме самият венец на творението.
Наистина ли е така? Ако говорим за технологичната цивилизация, безспорно. За някакви си десетина хилядолетия сме стигнали от кремъчната тояга до атомната бомба, от изобретяването на колелото до ужасните си вонливи возила, които бълват отрова. Множим се с истински хъс. Шест милиарда свръхсъщества и елитни екземпляри задружно разрушаваме планетата. Озонови дупки, гори, превърнати в пепелища, пестициди и нефтени разливи в Световния океан, глобално затопляне. Списъкът е безкраен.
Но дали, все пак, сме венец на творението в умението си да обичаме и състрадаваме, да бъдем благородни и лоялни до смърт? На този въпрос ще трябва да си отговорите сами. Всеки за себе си. Аз просто ще ви разкажа един сладко-горчив епизод от моя живот, който ми помогна да намеря своя собствен отговор. Няма да ви лъжа, историята е сантиментална, но не лигава, прочувствена, но не и сълзлива като сапунен сериал. Затворете очи и тръгнете с мен назад във времето, към едно далеч не розово минало.

КОМУНИСТИЧЕСКО КАДРУВАНЕ

Не знам чували ли сте нещо за селското разпределение на млади специалисти. По-младите от вас, едва ли. Тогава всеки, завършил висше хуманитарно образование с учителска правоспособност беше длъжен да работи три години в онова селско училище, в което го разпределят. Така аз, тогава двадесетгодишна хлапачка попаднах в село Г…за да преподавам български език и литература в местното основно училище. Населението беше истински етнически коктейл, като преобладаваха турците и ромите. Така станах класна ръководителка на осем малки циганчета. Едва ли мога да нарека епизода върхов момент в академичната си кариера. От Шекспир, Достоевски и Екзюпери се прехвърлих към проблеми като обезпаразитяването и как изглеждат въшките и гнидите. Как да науча питомниците си да говорят що-годе правилно български, да четат и пишат поне посредствено и да се къпят по-редовно. Не е за чудене, че изживях истински културен, емоционален и духовен шок и изпаднах в депресия. Поне през първата година.
Всъщност, хората бяха добри и дружелюбни. Изпитваха малко повече любопитство към “градската даскалица”, но няма да забравя тяхната щедрост и отзивчивост. Тъй като селцето беше лозарски център, просто ме обсипваха с червено вино, грозде и други дарове.

ДВА СВЯТА

Проблемът беше в пълното ценностно и интелектуално различие. Тях ги интересуваха едни неща, мен-други. Предпочитах, вместо да съжителствам с хазаи, да наема една съборетина, чиито собственици бяха в София и рядко идваха.
Всяка моя постъпка дълбоко удивляваше хората. Чудеха се защо не си засея поне малко зеленчуци и не пусна в двора няколко кокошки. Цъкаха с език, че ще си повредя очите от толкоз книги, дето нямало къде да наредя и само щели да събират прахоляка. Когато учтиво, но твърдо отказах да ходя по селските вечеринки и танцови забави, с тревожно съчувствие зашушукаха, че ще си остана стара мома. Не разбираха защо отблъснах интереса на тракториста. Нали момчето вземаше цели четиристотин лева заплата и беше “един на мама и на тате”? Най- трудно туземците преглътнаха дългите ми и безцелни разходки, нежеланието да си взема телевизор, осамотението ми. Накратко, лепнах си етикета на непоправима чудачка.

АМАРКОРТ

В съзнанието ми като мозайка изплуват фрагменти от този странен период, тъжни и смешни, като в “Амаркорт” на Фелини.
Как направих ужасен скандал на младата продавачка в кооперативния магазин, която отказваше да продаде хляб на осемдесетгодишна кадъна, самотна и бездетна, вдовица с почти пълна глухота, защото си го поискала на турски, а не на български. Драмата на възродителния процес.
Как пребледнелият от ужас селски училищен директор ме питаше със заекване редно ли е да сложи траурна лента на портрета на съветския държавен глава Андропов или да свали и хвърли портрета след малко местериозната му смърт. Драма на социалистическия реализъм.
Как в оня злокобен майски ден, дълго време след аварията, зави сирената на гражданската отбрана и по нареждане на селските власти, прекарах два часа при плътно затворени прозорци с осемте мърляви и отдавна некъпани деца. Как училищната чистачка миеше двора с маркуч и се хвалеше , че “чистела радиацията”. ДРАМАТА НА ЧЕРНОБИЛ.
В този забравен от Бога край, поне отвреме на време, историята газеше с подковани ботуши. От нея никой не може да се скрие.
Училищен партиен секретар беше Петър Д. – даскал по трудово обучение. На тях партията им измисляше такива синекурни длъжности, за да наблюдават и докладват за държанието на масите. В изпълнение на идеологически указания “отгоре” той влезе в часа ми по литература да види как се справям с комунистическото възпитание на подрастващите. За наш общ лош късмет преподавах “По жицата” на Йовков.
“Убаво им приказваш, миче” – каза ми след часа. “Ама не им показа, колко е убаво при социализъма”.
“Но действието се развива в друго време?” – възкликнах.
“Трябва да им речеш как Нонка, ако се беше разболяла след 09.09.1944 година щеше да оздравее и да стане ударничка и бригадирка в Текезето” –поучително размаха пръст проверяващият.
Утайката от десетки прояви на идиотизъм и скудоумие, които бях изтърпяла, изведнъж кипна в главата ми.
“О, махай се” – изсъсках.- “Няма заради теб да превърна бялата лястовчка на надеждата в безвкусен социалистически бройлер!”
Партийният секретар почервеня като рак и гневно стисна зъби, но за мой късмет в учителската стая имаше поне пет души, които дружно прихнаха. Така и той се принуди да се усмихне, макар и много злобно и накриво.
Ето как аз се отървах от уволнение, а на него лепнаха трайно прякора Пешо Бройлера.
Амаркорт…Спомням си. Кадър след кадър се върти лентата, запечатала едно безумно време. Докато не се стигна до паметната трета година на селското ми изгнание. Годината, в която в живота ми влезе Ласи, когато въведоха режима на тока и едва не умрях.

КАК БЯХ ОПИТОМЕНА

Ласи беше немска овчарка. Подари ми я приятел, който я взел от граничарските кучета. Била бракувана като маломерна и оттам неподходяща за оперативни цели. Недоумявах какви са им били критериите, защото четириногата дама беше огромна. Всъщност, първият й собственик бил принуден да се раздели с нея, след като видял, че направо обезумява, затворена в апартамента. Изподъвкала му два чифта нови обувки и му разкъсала на парчета шотландски пуловер. Така животинката стана моя или по-точно, аз – нейна. Беше толкова умна, че имах чувството, че тя е решила да си опитоми мен.
Естествено, не се отървах от коментари колко по-полезно и евтино би било да си гледам прасе. Дотогава, обаче, хората в селото се бяха примирили философски с всички мои странности и макар и с тъжна въздишка, преглътнаха и Ласи. Дори й носеха хляб и кокали, а децата направо се влюбиха в нея. Незабавно използвах ситуацията. Този, който прочете и ми разкаже поне три книги, получаваше право да разходи кучето.
Ласи доби навик да спи на самия праг на спалнята ми. Умните й очи сякаш говореха, че ме намира за твърде глупавичка да се пазя сама. Реши, също така, че за да съм толкова слаба, сигурно съм некъдърен ловец. Започнах да намирам пред вратата си мишки, плъхове, няколко убити птици, а веднъж дори катерица. Когато намръщено почиствах и мърморех на животното, тя се дивеше на човешката глупост и неблагодарност.
Привързах се силно към огромната немска овчарка. Дотолкова, че вече не се чувствах така самотна. Разхождахме се заедно по планинските пътеки, говорех й гласно, за голямо изумление на минаващите покрай двора хора, пусках я в стаята си да се наслади на музиката на Моцарт, Хендел и Бах.

СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ЗИМА

Един есенен ден ме повикаха в селсъвета и ме накараха да подпиша заявление с какво желая да се отоплявам през зимата. Зачудих се защо са нужни такива формалности и написах, че ще се отоплявам, както досега на ток. Тогава и не подозирах, за предстоящия режим. Не знам дали кметът е знаел, но допускам, че да. Така си “връзваше гащите” със саморъчно написаното ми заявление и си измиваше ръцете. Режимът на тока беше най-абсурдният политически и икономически гаф, който съм виждала. Имахме АЕЦ с шест реактора, а преживяхме оня кошмар, само защото другарите въртяха изгодна търговия с Турция и не искаха да си губят далаверата. За онова време народът измисли един анекдот, който звучеше така: “Благодарим ти, партийо любима, че в космическата ера ти ни върна към фенера!”
Трудно ми е да говоря за онази зима. Случи се мразовита и студена. Всички ветрове сякаш си даваха среща и правеха редовните си конгреси в моята стая. Къщата беше паянтова. В нея живеех само аз и нямаше откъде да дойде топлинка. Отначало режимът на тока започна два часа с ток, два – без. После системата се промени на едно към три. Имах чувството, че кръвта ми се желира от студ. Дланите, стъпалата и ушите ми почти през цялото време бяха посинели и безчувсвени. Пуснах Ласи да спи вътре в стаята. При положение, когато се бориш за оцеляването си режимът и хигиената са недопустим лукс. Нещата стигнаха до там, че се борех срещу опасностите от “бялата смърт”. Тогава газовите лампи и фенери, както и свещите станаха недостъпен дефицит и невероятен лукс. Дойде ми друга идея и закупих църковно кандило. Работата, обаче, беше в това, че кандилото гълташе олио като змей. Направо ме разоряваше. Освен това имаше навика да пръска мазнина по книгите, които четях и тетрадките, които проверявах.
Разбирате ли, училището беше полуинтернат и свършвах следобедните си дежурства по мръкнало. А тетрадките на децата трябваше редовно да бъдат проверявани. Един час на три не стигаше да си свърша задачите.
Имаше и нещо друго. Не смеех да заспя, докато токът е спрян. Страхувах се, че в ледения мраз има опасност да не се събудя. Чаках да възстановят електрозахранването, ел. печката да отвърне малко въздуха, за да се затопля под завивките и да се отпусна.
В тези ужасяваща дълги зимни вечери се занимавах с какво ли не, за да се преборя с дрямката. Преведох “Юда, братко мой” на Франк Йерби за мое удоволствие. Прочетох Библията, Сборник Гностически Евангелия, Корана и Бхагават Гита. За жалост, все на английски. Тогава възможността да намеря Свещените книги на родния си български език граничеше с нулата. И до днес пазя тези томове, осквернени с пръски олио от кандилото. Надявам се Бог да ми прости. Светите книги сигурно са били осквернявани и с кръв. Мазнината все пак е по-невинна….
Така, ден след ден зимата преминаваше. Бях постоянно болна, с дразнеща суха кашлица и вкочанени крака и ръце, но жива.
И тогава дойде нощта на снежната виелица.

ЛАСИ МИ СПАСИ ЖИВОТА

Никога преди това, нито по-късно съм била очевидец на такова бедствие. Смразяващ сух студ и бурен леден вятър. Из въздуха прехвърчаха малки късчета лед. По-късно научих, че е било -20 градуса C., а в стаята ми- около -10 / -15. Свита на тресяща се топка отчаяно гледах стрелките на часовника,за да стане време за бленувания един час светлина и топлина.Ласи лежеше в краката ми и също трепереше от студ.Цялата и козина беше настръхнала,а дишането й плитко и хрипливо.Опитвах се да чета Евангелието, но не мисля, че тогава възприех нещо.Вятърът стенеше злокобно и люлеше пламъка на кандилото, а стъклата на прозорците дрънчаха от поривите му.Часът за пускане на тока дойде и отмина, но нищо не се случи. Ток нямаше.По- късно разбрах, че имало огромна авария. Това обясни защо през цялата нощ и за миг нямаше ток.
Ресните на килима бяха скрежасали. Водата която държах в чаша на масичката до леглото си, се беше превърнала в кюлче лед. Ивица лед имаше и на врата ми, където свършваше високата яка на вълнения ми пуловер.
“Не трябва да заспивам! Не трябва да заспивам!” – повтарях си, но се унесох.
Изведнъж стана топло и приятно. Намирах се на тропически пазар. Имаше купища южни плодове, корали, ярки коприни. Звъняха някакви звънчета. Разхождах се за ръка с майка си и двете нещо се смеехме.
Тогава ме събуди сърцераздирателен кучешки вой. Вцепенена отворих очи и се намерих сред дим и пламъци. Кандилото се обърнало от вятъра и подпалило покривката на масичката, а оттам пламъците обхванали и юргана ми. Не го бях изгасила, защото не исках да заспивам.Бях се унесла неволно. Може би няколко секунди, които ми се сториха цял век, седях като Буда в пламъците и гледах тъпо. Изглежда, димът ме беше упоил. Ласи виеше проницателно. Усетих болка и видях, че Ласи е захапала ръката ми. После впи зъби в крачола на панталона ми и ме задърпа с всичка сила.
Можеше да избяга,защото умееше да си отваря вратата сама, но не го стори, а продължи да ме принуждава да стана.
Дойдох на себе си и грабнах кофата с вода, която държах в стаята, за да си мия сутрин лицето, тъй като чешмата беше на двора. Оказа се замръзнала. Тогава грабнах едно одеало и заудрях пламъците. Часове наред се борех с пожара. Точно си мислех, че всичко е изгасено и виждах въглени, незабелязани преди. Битката започваше отново. Всичко ставаше в непрогледен мрак. За щастие, кучето ме събудило съвсем навреме и огънят не се беше разпространил навсякъде.
На зазоряване, покрита със сажди и разкървавени мехури по ръцете излязох залитайки и намерих кмета в къщата му.Събудих го и хладно предупредих, че ако до края на деня не бъда снабдена с печка и твърдо гориво, ще разкажа в окръжния център за отношението им.
Справиха се с предизвикателството очудващо бързо. Всяка нощ, при топлината и уюта на бумтящата печка, Ласи продължи да спи вътре в стаята.Отпратих я на двора едва през пролетта.

БЛАГОРОДСТВО И ИСТИНКТ

Кучето ми също пострада от инцидента, макар и леко. Козината й беше опърлена на две места.
Какво биха ми отговорили мъдреците, дето твърдят, че при животното основното било инстинктът за самосъхранение? Ласи можеше да избяга без проблем, но остана. Остана и рискова живота си, за да спаси моя. Без нея нямаше как да се събудя и щях да загина от най-жестоката смърт. Знам със сигурност това.
Четирикраката ми приятелка живя щастливо до 14 години, когато умря от старост. Останахме неразделни през цялото останало време. Всички, които обичах и ме обичаха, знаеха, че искат ли да бъдат заедно с мен, трябва да приемат и Ласи.

МРАК И СВЕТЛИНА

Това е искрената ми история. Съдете сами за нейните герои. Нищо не съм спестила, нито преувеличила. Ако по-младите не вярват на част от събитията, нека бъдат благодарни, че зловещите действия им изглеждат фантастични и че не живеят в епохата на социализма.
Какъв отговор давам на въпроса в началото ли? Човекът не е венец на творението, но не е й исконен злодей. Той е сплав от кал и звезден прах, от мрак и светлина. И щом на света има котки, кучета, коне или делфини, готови да ни опитомят и обичат, все още за нашия път и развитие има надежда.

Паула Лайт – Автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com

Posted in Uncategorized | Leave a Comment »

ПЪТИЩА, КОИТО НЕ ВОДЯТ КЪМ ХРАМА

Posted by paulalight на 18.08.2008

Високо, високо там, където облаците на болката и съмнението и отровните пари на злобата, егоизма и завистта не могат да докоснат човешката душа, се издига белият храм на Любовта и Вярата. Неговите съкровища не се нуждаят от пазачи – пази го Светлината. Портите му нямат нужда от решетки – брани го самото сияние, което блести дълбоко вътре.
Всеки търси свой път към храма. Едни вървят самотно през гъсти бодливи храсталаци, пропасти и урви и сами си пробиват проход, а други се нуждаят от водачи, от пастири. Но животът на всеки човек се обезмисля, става празен, тъжен и безплоден, ако стъпките му го водят в посока, отдалечена от свещения бял светлик.
В една прекрасна творба на Чингиз Айматов грохнала старица пита: “ За какво са ни пътища, които не водят към Храма?”.
Да, такива пътища не ни трябват.Те са студени, страховити и пустинни. Защото няма по-голям мраз, по-жестока пустиня от пътуване, което ни отдалечава от Бога.
Нека поговорим малко за пътищата, които не водят към храма. По един от тях криви страховитото си чудовищно лице с фалшиви видения хероинът. По друг буйства като зъл хищник агресията, омразата и насилието и млади ръце се обагрят с братска кръв. Ето пътят, в края на който блести силуетът на Златния телец. Този фалшив блясък! Колко добри хора е отклонил с измамните си обещания! Ето пътят на лъжата, на корупцията, на дребнавата и подла завист. Ето и посоката на кариериста, на мижитурката, на страхливеца. Много са пътеките, които ни отдалечават от храма. До една самотни, студени и гибелни.
И ето тук идва мисията на Църквата, на духовенството. Свещениците са тези, които трябва да водят своите братя и сестри в посоката на чистата бяла светлина. Те трябва да го правят с любов и смирение, защото и най-красивата реч и най-изкусните аргументи са празни и кухи без любовта. Такъв е смисълът и на посланието на Апостол Павел към коринтяните.
Християнските духовници имат свещена мисия. Те са пастири, водачи, утешители. Към тях се обръщаме с думата “отче” (татко). Ръкоположени са, за да работят в името на кръвта, която Исус е пролял за нас. Призвани са с думи и дела да сторят така, че неговото страдание да не е било напразно.
В нашата брулена от завоеватели и битки земя векове наред те достойно са изпълнявали великото си дело. Благодарение на тях изстрадалият ни народ е съхранил своето самосъзнание. Благодарение на тях българинът е умирал за род и родина. С почит и поклон можем да благославяме светлите имена на патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски, Йоан Екзарх, Софроний Врачански и плеада други достойни бащи, светци и мъченици.
За да изгради темелите на храм, българинът е давал и последния си грош, и последния залък на децата си. Спомнете си за безсмъртната творба на Димитър Талев “Преспанските камбани”.
Там, в топлата прегръдка на Божията черква Баташките светли мъченици са проляли кръвта и оставили костите си за Бог, Отечество и Вяра. Прекрасни, свещени времена!
А следва ли днес Българската православна църква достойния пример на своите предшественици? Води ли ни в тази тъмна епоха към топлия пламък на Божията любов? Пази ли стадото си от вълци и вихри, от падение и мрак? Държи ли бащински треперещите ръце на миряните? Как днес духовниците отстояват свещения завет на Сина Божи?
Нека бъдем смели и кажем горчивата истина. Днес, в тъжното ни, лишено от мечти и жестоко време духовниците никакви ги няма. Те са се превърнали в бездушни чиновници, които администрират вярата в Бога. Станали са кухи, натруфени кукли, които изпълняват ритуалите без дух, без плам, без вълнение. Приличат на мъртвите восъчни фигури в музея на Мадам Тисо.
Когато влезем в черква, усещаме да полъхва святост от тъжните древни лица на иконите, от треперливите пламъчета на свещите, запалени от обикновени хора като нас. Но лъха ли тази свещена доброта от духовниците. Независимо дали изпълняват светите ритуали по тъжни или радостни поводи, при сватба, кръщене или погребение, повечето от тях мрънкат свещените слова с такова сухо безразличие, че умъртвяват и радостта, и скръбта.
Позната млада жена ми сподели, че дълго след Светото кръщене заплашвала палавия си син, че, ако не слуша, ще го даде на “попа” и детето мигом се укротявало.
Чувала съм свещеник да пее “Надгробное ридание” с толкова чувство, колкото би вложил в прочитането на счетоводен отчет.
Знам за свещеник, който в свободното си време “разваля магии” и за друг, който води курсове по йога.
Опитвала съм се да заговоря с представители на клира по вълнуващи въпроси на Библията или на Християнската вяра. Те изслушваха с измъчено отегчение всяко мое “защо” и отговаряха: “защото такава е Волята Божия” или “Не е писано на човека да знае това”.
Същото отегчено безразличие проявяват към въпроси като съвременния материализъм и агностицизъм, грубия прагматизъм на модерния човек, бедността, наркоманията и спина.
Всичко това им се струва непоносимо скучно.
А какво тогава ги вълнува, все пак?
Лично аз съм забелязала да показват интерес към следните неща:
1) Низкия размер на заплатите си – икономика;
2) Конфликта между двата Синода и кой ще е следващият патриарх – политика;
3) Сектите и другите религии – взаимоотношения с конкуренцията;
4) Църковните земи и имоти и тяхната изгодна и дискретна разпродажба – чувство за собственост;
5) Стойността на икони, иконостаси, кръстове и други свещени символи на антикварния пазар – пари ;
6) Предстоящи и вече извършени ритуали при заможните семейства и кой свещеник ги е извършил или ще ги извърши – търговски интереси;
7) Тарифите и инфлацията – цена на светената вода, на киприяновата молитва (от 5 на 15 лева). Увеличаване цената на свещите и борбата с мургавата ромска конкуренция – печалбарство;
8) Огласяване на собствената им духовна дейност в Интернет, наред с магове, лечители и екстрасенси -реклама.
Преди близо 2000 години, Исус Христос прогонил с бича си търгашите от предверието на храма. Сега те са вътре в храма и въртят търговия в Негово име, ръкоположени в Неговите тайнства. Тъжно е, когато човешкият “прогрес” се изразява в това.
Някои се оправдават с 45 години забрана на религията, с тоталитаризма и трудностите на преходните времена.
Съжалявам, но трудни времена, мрак и насилие е имало винаги, но духовниците не са се отклонили от свещената си мисия. Те си останали пастири, когато:
– през 14 век две трети от европейското население погинало от чумата;
– в същата епоха тук, на Балканите, въпреки угрозата от турския ятаган;
– в Англия по времето на Хенрих VIII и, по-късно – на Кромуел.
– във Франция в епохата на Робеспиер и Марат;
– в окупираните от Хитлер територии;
– в България, Сърбия, Румъния и Русия под гнета на комунизма.
Въпреки подкованите ботуши, насилието, болката,
кръвта и злото, въпреки терора и забраните, кандилото над иконите не изгаснало, а бедните, унижени и потъпкани миряни намирали топлина и утеха в словата на своя свещеник.
А днес? Понякога в словото на духовниците има толкова святост, колкото в рекламата на кока-кола.
На площадчетата пред някой манастири се продават кебапчета по време на Великите пости, дъни се чалга. Има сергия за дамско бельо, за локум и халва от Ябланица, за козметика и календари с едрогърди блондинки. Виковете на ромите, хвалещи своята стока, надвикват църковното песнопение, а чалгата – звъна на камбаните.
Защитавах наемател на помещение на манастира, който продаваше икони, кръстчета, дървени сувенири и пейзажи. Игуменът и Митрополията искаха да го извадят, защото друг търговец, на дънково облекло и тениски предлагаше по-висок наем. Моят доверител беше инвалид и с малката печалба от това дюкянче изхранваше децата си.
Ще ме обвинят ли отците в клевета, тенденциозност и злословие. Добре. Нека тогава ми отговорят:
Колко пъти в онкологичните болници влизат свещеници? А в старческите домове и домовете за сираци? Колко пъти са надниквали при дечицата в Могилино или в ромските махали? Колко пъти са утешавали бедни вдовици, разплакани сираци и инвалиди? Предавали ли са с благословия Христовата любов на дечицата?
Ако ме убедят, че вършат и са вършили това, с дълбок поклон ще им поискам прошка.
Не ме разбирайте погрешно! Знам, че не могат да заместят социалната политика на правителството, нито да нахранят гладните. Гладните наистина са много, а парите – малко. Но защо не се вслушат в словата на поета Вапцаров и не нахранят с вяра тъжните, покрусените и отчаяните, чиито души гладуват за Бог така, както слънчогледът – за слънцето? Защо не разплачат с една прочувствена проповед и бедни, и богати? Защо не заговорят така, че угасналите младежки очи да видят в далечината белия храм на вярата? Защо?! Защо?!
Дали защото в това няма никаква далавера…
Някога, преди близо 2000 години е имало един прост и светъл, млад и беден, който не е търсил далаверата. Вместо при богатите търговци и при властниците, отивал при рибари, митари и блудници. Вместо в пищни синагоги, проповядвал под открито небе там, на брега на Галилейското езеро. Не знам нахранил ли е тълпата с три риби, но ги е поделил безкористно между гладните. Не знам превърнал ли е водата във вино, но е благословил любовта и радостта. Не знам възкресил ли е Лазар, но е научил ближните си на прошка и разбиране, на това, че никой не е толкова безгрешен , та да хвърли първия камък.
Духовниците – фарисеи го ненавиждали, римските завоеватели го ненавиждали. Ненавиждали го и в родното му село, в Назарет. А той дарил на всички прошка и любов и пролял кръвта си, за да измие греховете им.
Това, духовници, е Синът Божи, Светлият учител, в чието име сте ръкоположени и на когото трябва да служите! Вършите ли го наистина?
Знам, че бивайки великомъдри и книжовници, ще използвате стария принцип на апологетиката: че нападението е най-добрата отбрана.
“Откъде накъде” – ще кажете – “някаква си жена, вторичен продукт от реброто на Адам, която на всичко отгоре се заиграва с окултизма, ще ни съди? Коя е пък тя?”
Да, никоя съм. Аз съм прост, обикновен човек, една средностатистическа българка. Избрала съм свой собствен път към Храма, по който вървя в самота и не мисля, че се нуждая от посредници, за да общувам с Бога. Ако пътят ми е грешен, ще ме съди Той.
Но наистина ме боли за българската Църква! Боли ме, защото нещастните, изстрадали миряни са изоставени, защото стадото е без пастир. Боли ме за младежите, разрушаващи сърцата си в мрака, изгубили пътя. Боли ме за бедните, гладните и измъчените. Боли ме дори за богатите, престъпниците и корумпираните, чиято съвест нощем сигурно не им дава покой. Боли ме за млади и стари, за добри и зли, за приятелите и враговете ми, за мъдрите и за глупците. Боли ме за човека!
Знам, че мнозина от вас дори няма да ме разберат, защото няма да поискат да го сторят. Знам, че ще видят в мое лице враг, когото ще разобличат и заклеймят, за да запазят себе си. Знам всичко това.
Но се обръщам към младите духовници, към ония, които в тревожните си нощи все още се питат защо са изгубили в мрака светлината на Вярата и на Бога и ги моля:
Не изоставяйте стадото си, пастири! Не забравяйте Неговия завет!

* * *
Един нещастен и самотен пътник крачел в здрача
по път, който не водел към Храма. Бил умен и знаел, че не отива наникъде, че се върти в един сляп и безнадежден кръг.
Насреща му се задал тъжен светлокос мъж с изранени боси нозе и бяла роба.
Нашият пътник Го познал и коленичил в праха. После сподавено попитал:
– QUO VADIS, DOMINE ?
– Отивам да ме разпнат отново – тихо отговорил учителят – защото тия, на които поверих стадото си, го изоставиха.

Паула Лайт – Автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com

Posted in Uncategorized | Leave a Comment »

НЕКА СЪХРАНИМ ПЛАМЪКА

Posted by paulalight на 18.08.2008

ТЪРПЕНИЕТО НА ИСТОРИЯТА

Всеки човек със съвест и сърце, когато изследва и анализира процесите в нашето смутно и тъмно време, с тревога разобличава разюзданата престъпност на властниците, предателството, безгръбначното чиновничество и ужасната пропаст на нехуманната, чудовищна мизерия. Аз няма да говоря за тези неща. Правят го достатъчно умни и достойни хора – икономисти, журналисти и историци, които разбират много по-дълбоко от мен процесите на разрухата и хаоса в нашата държавност. Нека те осветяват пред вас грозната и злокобна картина и дано светлината ги пази и им вдъхва сили в нелекия им път.
Наред с това, тези процеси са страшни за нашето поколение, за нашето време, за нашите джобове и семейства, но не и в перспективата на историята и вечността.
Бедност и глад е имало неведнъж в тази брулена от ветровете на времето земя. Имало е крайна нищета, туберкулозни дечица, девойки, принудени да продават телата си, старци, които зъзнат и гризат сух хлебец в залеза на своя живот. Всичко това е било и сега е страшно и жестоко, но то не погубва народността, духа и бъдещето. Оцелелите продължават напред. Защото българинът е жилав и с дълбоки корени.
Управлявали са ни скудоумни политици, крадци и нравствени нищожества. Ако поплуваме назад в реката на времето, ще съзрем нагли и самонадеяни марионетки. Върху предметното стъкло на историка, потопено в блатото на българската управленческа политика, могат да изпълзят такива отвратителни екземпляри на фауната, че да го побият тръпки.
Какво да кажем за тримата “ВЕЛИКИ”: Станишев, Сакскобургодски , Доган. Станишев? Горкото момче. То дори в казарма не е ходило, а се напъва държава да управлява. “Царят” пък да беше се научил да говори български преди да стане министър председател. Наизустил е едно изречение и само него повтаря: “Когато му дойде времето”. Времето никога няма да дойде, другарю Сакскобургодски, както не дойде времето на комунизма. А за агентите какво да кажем? Продали са си душата на дявола. И преди и сега си живуркат на гърба на своя електорат и си строят палати. Но ще Ви кажа: Няма да уморите българския народ, колкото и да се напъвате! България ще възкръсне “господа и другари”. Рано или късно, народът се отърсва от подобни и се завръща в лоното на здравия разум. Твърде добросърдечен и отзивчив е, но не и глупав и нравствените пигмеи виреят кратко на историческата сцена. И какво, ако са се подули като кърлежи от изпитата кръв? Какво, ако гешефтите, измамите, организираната престъпност, кражбите и далаверите нямат чет? Дори и всички министерски братя да си построят хотели, а всички министерски щерки – замъци, дори и банковите сметки на правителствените лешояди в Швейцария, Англия или Австрия да преливат, те не могат да ни вземат всичко. Макар и изпепелена и опустошена като душите ни, земята ще остане, ще останем и ние. На народа не са му нужни кървави пролетарски революции, за да се избави от злодеите. Нужно е само осъзнаване и здрав разум. И този ужас ще премине… Но, казвам, горко на ония, които са заслужили народното презрение!
Не, приятели, от друго се боя днес, за друго страдам и се питам къде е изходът, в друго виждам гибелна заплаха. Става реч за ужасяващата, убийствена криза на нашата култура, образование и духовност. Ето тя наистина ме тревожи. Защото угасне ли пламъкът на будния и жаден човешки дух, на власт идва мракът. А пред това няколко политици – тарикати и мошеници са наистина бели кахъри.
“Какво толкова” – биха се опитали да ме оборят нихилистите – “За какво са им на хората книги, образование, наука и култура? Трябва им хляб, топло през зимата и… зрелища.”
“А и” – ще продължат – народът без друго е невеж и непросветен. Това са страхливи овце, които ближат ръката на касапина и се оставят да ги стрижат, доят и кастрират.”
Отговарям им:
Да не сте посмели да хулите и унижавате българския народ! Това, че народът, когото прекръстихте на “електорат” бил тъп и невеж, е отвратителна и недостойна клевета! Кой друг народ още в Ранното Средновековие говори за “словото, което кърми сърцата и умовете?” Кой друг народ има национален празник на писмеността и културата? Кой друг народ се просълзява при словата на химна “Напред, науката е слънце, което във душите грей”, а стиховете се знаят от всяко дете? Кой друг народ е канонизирал в сърцето си автора на своята история? При кой друг народ в нищетата и робството са се събирали грош по грош средства за школо, както и за църковен храм? Кой друг народ е преживял геноцида на фашизма и комунизма без да оскотее, без да изгуби вътрешната си светлина? И, накрая, кой друг народ е номинирал сред най-великите българи не само своите войни, а и книжниците – Солунските братя, Климент Охридски, учителят Дънов.
Не, народът български никога не е бил безкнижовен, невеж и неграмотен, въпреки че с ботуш и камшик векове след векове са се опитвали да смажат искрицата на неговата духовност.

СТРАХЪТ МИ ДНЕС

Сега, в нашето днес, за пръв път съм искрено разтревожена и дори изплашена за българската духовност. Тя все още е жива, но линее и е тежко болна.
Нараства броят на неграмотните. Човекът огрубява и се ожесточава. Някаква тягостна тревожност, озлобление и агресия разтърсват най-младите и крехки филизи от дървото на националния ни живот. Образованието вехне и крее, подлагано на безотговорни експерименти от безсъвестни тъпанари. Резултатът е тягостен. Общото ниво на познания и култура спада критично. Интелектът и успехите си запазват само ония деца и младежи, които успяват да четат и учат, въпреки тестовото изпитване, сменящите се като тоалетна хартия учебници, апатичните и обезверени учители и неистовите усилия на цялата върхушка да държи народонаселението в безпросветно невежество.
Властта и държавната политика са обявили война на българската книга, на българското кино и театър и те мъждукат едва – едва и берат душа. Под диригенството на “културни” дебелаци и гьонсурати се вихри ерзац културата, чала идеалът, култът към телевизията, шоу мените и техните задници, риалити шоуто, сапунените сериали и всяка друга възможна простотия. Във всичко това има толкова духовност и извисеност, колкото в кренвиршите и каймата – месо. Там, дето някога са звучали стихове като “Неразделни” и “Две хубави очи”, сега гърмят песни с текст, подобен на тоя: “Ех банана, ах банана, кеф ми стана, щом го хвана”. В нормативните ни актове – закони и наредби – гъмжи от правописни и пунктуационни грешки. Улиците ни са заприличали на сметища. Може би, горкият Бойко Борисов ще влезе в историята като Бойко Боклуджията. Е, бива ли да се сърдим на един историк, когото много уважавам, че използва израза “опростачване на нацията”?!
Но защо, защо се случва всичко това? Както сама признах и преди е имало кризи, бедност, инфлация и отчаяние. Това, обаче, не е убило духовността. Напротив, страданието се е превърнало в киселина, подобна на онази, която дразни мидата, за да се образува бисер. Най-добрите шедьоври на българската литература и живопис са били сътворени в тъмни и тежки времена. Тогава какво е различното сега? Това, драги мои приятели, че и в най-безрадостните епохи народът ни е имал някакъв жалон, идеал, цел, към която да се стреми, нещо сакрално, което да озарява стръмния му път. В Средновековието – утвърждаването на българската държавност, през Възраждането – националното освобождение, в следосвобожденска България – създаване на велика и просперираща родина, през социализма – освобождение от комунистическия диктат. Средствата не винаги са били уместни и добри, вървели сме политически и духовно по погрешни пътеки, но винаги към някакъв светъл, ясен, красив връх, за който си е струвало да страдаме, да пълзим с разкървавени нозе и длани, дори да умираме. А сега? Каква е сакралната ни цел? Къде виждате заветния идеал на съвремието ни? Каква е посоката и към какво ни води?
Спомням си с колко горчива тревога дядо Вазов говори за “народите без идеал”. Ако би могъл да възкръсне, отново би повторил за нашата епоха думите: “Ври борбата на низките страсти. Има шум, ала няма живот.”
Мойсей е водил народа си през пустинята четири десетилетия. Умряло робското поколение, но новото продължило. Израилтяните, обаче, са имали пред очите си мечтата за обетованата земя, за Ханаан. Затова издържали толкова време в жарката и безплодна пустош, без да изгубят пътя и посоката, без да оскотеят и да се обезверят. Вярно, имали са своите лутания и отклонения, своите грехове, поклоните пред Златния телец, но продължили. Ние също вървим десетилетия през безплодната пустиня, но има някаква съществена разлика – за нас няма водач като Мойсей, няма видението на обетована земя, няма цел и посока, няма вяра в Бога, няма и надежда. Е, за учудване ли е, че толкова бързо регресираме, че толкова лесно се плъзгаме надолу и все по-надолу по спиралата на развитието?
И хич не ми излизайте със засукани приказки, че нашият идеал бил пълноправното членство в Европейския съюз! Няма нищо лошо в ЕС, напротив, но това е банка, а не идеал. Една чудесна, социално-икономическа структура за достойни партньори. И страните – членки са в съюза не защото това е техният идеал, а защото имат свой, национален идеал, който са съумели да отстояват достойно. Време е вече да схванем тази разлика и да разберем:
ЕВРОПЕЙЦИ НИ ПРАВИ НЕ ЧЛЕНСТВОТО, А ДУХЪТ И КУЛТУРАТА! Е, тогава колко дълго още ще бъдем европейци? Ако продължим да я караме така, доста кратко време, поне в перспективите на историята.
Така страшното, безперспективно и хаотично наше “сега” без идеали, без мечти, без красиви сънища, ражда грозота, грубост, агресия и нихилизъм. Ражда бездуховност.
В криза, почти в агония са двата най-значителни стожера на духа и културата – книгата и образованието.

ПОМОЩ, БЪЛГАРСКАТА КНИГА УМИРА!

Може би сте чели ужасяващата творба на Рей Бредбъри “401 градуса по Фаренхайт”. Там тоталитарната власт се стреми да погуби духовността и свободомислието. Затова книгите са забранени и открият ли ги някъде, следва аутодафе. Хартията гори при 401 градуса по Фаренхайт. Кални полицейски ботуши газят творбите на Шекспир, Достоевски и Екзюпери, а нещастните книги издъхват като ранени птици с пречупени бели криле потъват в пепелта. Заменил ги е телевизорът. Все по-голям екран, триизмерни образи, панорамност, полифония на звука. А чрез този технически разкош зомбитата са заливани с бълвоч като реклами, сапунки, тъпи шоу и риалити, идиотски състезания. Да ви звучи познато? Все пак, дори и в тази социална антиутопия се намират група отчаяни чудаци, които се крият в горите и са се превърнали в живи книги с подвързия от човешка кожа. Един знае наизуст Библията, друг – “Братя Карамазови”, трети – “Сидхарта” на Херман Хесе. И вечер, край огньове и пещери книгите оживяват.
У нас, за жалост, е в криза стремежът на книгата, а там, където все още го има, където вълнението, насладата и любовта към словото все още блещукат в мрака, е трудно да си я набавиш.
На власт са тъпите трилъри, при които прочетеш ли един, си наясно със съдържанието на всички или хартиените розови сапунки. Както и да е, не бива да съдим строго читателския вкус. По-добре посредствени творби, отколкото никакви. Хората поне ще си подобрят правописната култура. Но, питам, дами и господа, защо тия книги не са български? Защо не носят частица от нашата същност, от нашето самосъзнание и духовност. В САЩ четат предимно американска литература, във Франция – френска. А в България?! Причините нашенските книги да са толкова кът и да не се радват на популярност са множество.
Донякъде е виновен навикът, създаден от социалистическата цензура. Забраната, надвиснала над качествената съвременна българска литература и пробутването на идиотска идеологическа помия бяха страховити. Оттогава понятието съвременен български писател води до лоши асоциации. Мислим си за творби като “Път” на Стоян Ц. Даскалов, в която единствената интрига е, че Гарчо – пролетаризиран ратай, е гътнал Пена сред мамулите в хамбара. Тази доморасла “еротика” заема половината страници, а на другата половина плющят червени знамена. Или за социалистическата сапунка “Нонкината любов”, в която цялата тръпка е, че бригадирката – свиневъдка Нонка (разбира се, ударничка) попада в любовен триъгълник. Естествено, негодникът е син на бивш чорбаджия и враг на народа. Всичко това – отново на фона на плющящите червени знамена. Донякъде, това е причината хората да се мръщят и да кътат оскъдните си левчета, когато чуят за български автор. Лошите спомени умират трудно.
Сега разбирате ли защо псевдонимът ми не е , например, Павлинка Лампева, а Паула Лайт, а? Не е чуждопоклонничество, а стратегия. Надявам се така поне някой да забрави, че съм нашенка и да прочете моята “Свещена магия” и другите книги, които се надявам да издам. Тъжно е, нали?
Другата причина за кризата на българската книга е бесовската политика на правителството в областта на културата. В много държави, където хората са далеч по-заможни, книги не се облагат с такова убийствено ДДС. Така се стимулира прочита на национална литература и патриотичното самосъзнание. А у нас? Познайте до три пъти!
Издателствата са съсипани от данъци. Не че някой ми се е оплакал, но все пак съм юрист, а освен това, мога да смятам. Как тогава да се чудим, че са принудени да издават преводи на евтини трилъри и розови лиготии, а не български книги? Така поне хранят умереният оптимизъм, че някой ще купува стоката им. А иначе предполагам, че повечето хора, захванали се с книгоиздаване, са духовно напреднали и стойностни личности. Иначе биха се заели с бизнес, при който парите се въртят много по-бързо, а печалбите са по-високи и по-сигурни.
Следващото чудовище, което дебне в хаоса и тинята на нашата умираща култура е зле организираното книгоразпространение. Ако изключим отделни светли примери, повечето търговци на книги третират стоката си все едно, че става въпрос за тухли или за свински бутове. Натъпкани хаотично, натикани в затворени пакети, та да не можеш да ги разгърнеш и да надникнеш в тях, книгите се продават в тесни и мрачни дупки или на открито като ряпа без каталог, без подредба по тематика, без възможност да усетиш и вкусиш духовното послание, та да поискаш да си купиш от тази особена стока. Нали търгашите трябва да пестят от средствата за наеми?
Мислите ли, че при описаните обстоятелства те ще приемат да разпространяват съвременна българска литература? Много трудно! Не знам дали сте наясно, че тези хералди и куриери на книжовността вземат 30 % от себестойността на продукта срещу толкова зле изпълнената си услуга!
И така, представете си един истински, дълбок и талантлив творец, който е имал лошата карма да се роди в България. Да вземем най-трагичният случай и да предположим, че творецът е поет. Написал е поезия по-нежна от лунна светлина, по-дълбока от морските глъбини, по-чиста от кристал и по-мъдра от Соломоновите притчи. Поетът е, да речем, от село Горско Сливово – без връзки, без роднини култур – трегери, без приятели в министерството на културата. Та взема момчето влака, защото няма пари за по-удобен и по- луксозен транспорт, и хоп! – в София. Носи материали за две стихосбирки, които биха могли да разтърсят страната и дори света.
И ето, започва се ходенето по мъките. Младият творец трие праговете на издателство след издателство. В 70% от случаите просто му се сопват, че в момента не издават български автори или че изобщо не издават поезия. Титаните, които биха могли да си позволят подобни експерименти, му поясняват, че авторът трябва да си плати за издаването. Цената варира между 500 и 1000 лева за 3 коли. Ако случайно поетът е пестил дълги години и си плати, получава книгите на адрес (в по-добрия случай) или трябва да си ги вземе със собствен транспорт (в по-лошия). В нито един издателството не се заема с разпространението. Сами се сещате, че търговците – книгоразпространители не биха пипнали стихове и с маша. Стига се до там, че нещастният пленник на поетичната муза тръгва с вързоп книги от врата на врата, все едно, че продава прахосмукачки или застраховки или пък е Свидетел на Йехова. Какъв срам за българската култура! Какво унижение за достойния творец!
С оглед вложените средства, стойността на творбата е станала такава, че малцина биха си я закупили. При почти всички случаи авторът хлътва финансово и вика “ура”, ако е успял поне донякъде да си избие вложените средства. Тогава защо да се чудим, че поетите гладуват, че Христо Фотев, който беше кумир за мен на младини, е бил съден, защото не може да си плати парното, че поет като Николай Колев издаде само една стихосбирка с помощта на Радко Радков, друг стойностен и добър поет, а после взе, че умря, преди да се порадва на постигнатото, може би, от недохранване?! Както пее Тодор Колев, “плаче и бие на чувство бедното наше изкуство”.
С поезията е най-лошо. Но подобна е съдбата и на българската белетристика. Навсякъде нагло тика грозното си и банално лице сивият и стериотипен постмодернизъм и не дава глътка въздух на истински новаторските и оригинални идеи. Преди да стана Паула Лайт, проявих наивността да предложа на различни издателства свои повести, разкази и романи, използвайки хубавото си и благозвучно българско име. Не получих оферта, но ми се отказа дори честта да получа отказ. Просто презрително мълчание.
Накрая, след около година безплодни усилия, както би се изразил героят на Джек Лондон, Мартин Идън, нещо в механизма на машината се повреди и едно издателство прояви интерес към моя повест. Преглътнах факта, че издателят я нарече “разказ”. Бих приела да я назове и поема или есе, стига да я издаде. В следващото писмо, обаче, ме покани да се срещнем и разговаряме за пари. В оня период трудно си купувах и хляб. Да не говорим за лукса да плащам за евентуалното си “обезсмъртяване” Така че не се явих на срещата и се примирих. По-късно, когато сама се прекръстих на Паула Лайт, издателствата поне започнаха да ми отговарят.
Ето как творецът с трънен венец, просяшка тояга и ръждясала Дон Кихотовска шпага броди немил – недраг по света. Отпъждан като досадна конска муха от издатели, ритан от чиновници, посрещан от търговците с презрително сумтене, той върви по своя нелек и стръмен път. Често накрая се предава и се залавя да продава коли на старо, взети от някое автомобилно гробище на запад или да сее арпаджик. Ако наистина е талантлив, губи не друг, а България.
Тласкана от ненаситното си любопитство, проследих в Интернет един конкурс за български роман. Това, че сред първите трима, които бяха класирани, прочетох имената на Едвин Сугарев и на някаква си поп фолк певица го преглътнах. Може пък точно тия хора да са представили най-талантливи творби. Но когато прочетох в критичните коментари на комисията, че една от класираните творби се състояла от части с различни герои, но обединени от обща идея, което я правело роман, зяпнах. Все пак съм завършила и българска филология. Разбирам личния поглед, творческото виждане, модернизма и авангардизма. Разбирам и фрагментираната фабула или потока на съзнанието. Но твърдението, че онова произведение е роман (не коментирам художествените му качества) е равносилно на това на хирурга да му хрумне да извади сливиците през ануса. Дори и в най-свободното изкуство има някакви принципи, жанрове и правила. Подчертавам, че не съм участвала в оня конкурс и не говоря тласкана от засегнати интереси или завист.
Нека сега обобщим какво се получава:
Утвърждават се посредствени западни книги и автори – предимно трилъри и любовни романи “шир потреба”, защото така закупуването на авторските права е по-евтино.
Издават се творби на заможни сънародници, които могат да си платят за удоволствието или на “наши момчета и момичета”, на които някой е дал едно рамо.
Утвърждава се халтурата! Тържествува простотията! Литературният хоризонт е замъглен от чеснови миазми.
Ще ви споделя и нещо друго, не по-малко печално:
На времето, в отчаянието си, преведох на английски собствените си творби. Преводът едва ли е бил блестящ, защото, все пак, не съм завършила английска филология. Предложих ги on line на чужди издателства и литературни агенти. Получих доста оферти, но ще спомена две. От един американец, който имал правителствена субсидия за подкрепа на бедни творци, предимно емигранти в САЩ, но и живеещи в други страни и от един индиец, литературен агент, който ми представи издателство в Бомбай, готово да делим разходите по издаването наполовина. Тогава не бях много наясно как да защитя авторските си права и се изплаших, тъй като имах с хората само виртуален контакт и не ги познавах добре, а в случая с Индия нямах и пари. Ако, обаче, не се беше намерило българско издателство, което да приеме да ме издава, щях да приема творбите ми да излязат първо на чужд език. Какъв абсурд в духовно, морално и човешко отношение!
Както и да е, съществуват чисти и безкористни хора, готови да предоставят безплатно творбите си с просветителска цел. Изглежда, обаче, че и този достъп до читателската публика ще бъде отказан на твореца. Неотдавна един прекрасен човек, когото познавам виртуално и който е незрящ, е бил претърсван и малтретиран от служители на НСБОП. И защо? Уверявам ви, няма наркотици, изнесени на запад антики или български икони, нито археологически ценности. Човекът започнал да помества бисери на българската класика on line, за да може слепите също да се насладят на художественото слово. Нищо не печелел от това. Оказало се, обаче, че едно наше издателство е закупило авторските права върху творби на Елин Пелин и подало сигнал за “пиратство”. Какъв срам, каква гавра с разказите на нашия класик! Нека слепите си тънат в духовен мрак, за да не се развали далаверата на този издател. Във всеки случай, ако някой е закупил “авторските права” върху Библията, нека ми се обади, защото в следващата си творба цитирам доста пасажи от Евангелията – канонични и гностични и не ща неприятности с момчетата от БОП. Току-виж някой изтъргувал, а друг купил и словото Исусово, а защо не и сурите на Корана или Бхагават Гита?
Виждате цялата прелест на картинката, господа от Министерството на културата! Как защитихте “бедното наше изкуство”? Какви субсидии издействахте? Как се преборихте да се освободи българската книга от ДДС? Колко кураж вдъхнахте на българските творци? Или, г-н Данаилов, сте на министерския пост само за да трупате килограми? Не че се присмивам на това! Самата аз хич не съм фиданка, обаче дебелея със собствен труд, а не на държавната софра. А, може би, вашите другари и техните коалиционни партньори са ви намекнали, че идеологическата линия трябва да води до пълно, тотално затъпяване и бездуховност на народа? Иначе как ще бъде ваш електорат? Нито един разумен човек не би го сторил. Засрамете се!

Паула Лайт – автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com

Posted in социална тема, Uncategorized | Leave a Comment »

ОПУСТОШЕНАТА ЗЕМЯ

Posted by paulalight на 18.08.2008

“ Хубава си, моя горо
миришеш на младост.”

Това, което ни е карало да се чувстваме горди и щастливи хора, дори и в най-унизителните и мрачни робски времена, е красотата на нашата родна земя. Този възторг, опиянение и вяра в нетленността на хубостта й, в това, че дори, когато телата ни станат на прах, а по костите ни свирят ветровете, ще остане нещо прекрасно и вечно, блика в самата ни същност. Той е вдъхновил всеки ред от пътеписите на такива наши творци като Вазов и Алеко, от прелестните поетични миниатюри на поети като Дебелянов, Пенчо Славейков и Кирил Христов. Дори в националния ни химн звънят думите “Мила Родино, ти си земен рай…”
Да, клетата наша земя, газена от византийски сандали, турски папуци, немски и руски ботуши е съумявала да омагьоса дори и насилниците и завоевателите си с дивната си природа и с тази патетична и нежна красота. Историята, с нейните превратности не може да погуби земята. Нашите ножове, ятагани, черешови топчета, бомби и куршуми приличат на леко драскане с нокът от палаво дете върху пясъците на пустинята Сахара. Гробовете ни са плитки и отровата от болката, кръвта и раните ни не могат да засегнат нейното сърце.
Дори безумието на социализма с неговата гръмка патетика и безотговорно провеждана политика на индустриализация успя да нанесе на родната шир само леки и повърхностни рани.
Като дете живях в град, през който протича река. Напъните на текстилната промишленост често боядисваха водите й в различни цветове: зелено, жълто, синьо, подобно на водата в приказката за Златното момиче. Понякога се виждаха риби с обърнати коремчета, отровени и мъртви. Но само толкоз. Производството, което я замърсяваше умря, но реката е жива и водите й все така гордо пътуват от извора към морето и се смеят звънливо на нашите човешки глупости. Природа е равно на вечност.
Но дали наистина и сега продължава да е така? За нашето самосъзнание гората е нещо свещено, исконно, синоним на красивата и мъдра родна земя.
“Който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да изтлее.”
въздиша поетът.
Като малко момиче, прекарвах летата си при баба в едно селце в пазвите на Балкана. На север от шепата къщици на селото имаше вековна дъбова гора, наричана Усойната. Дърветата бяха толкова огромни, че детската ми фигура едва стигаше до основата на стволовете им, а глезените ми потъваха в ланшната шума. Вдигнех ли глава, виждах дантелата на върховете им, позлатени от слънцето, високо, високо горе, като в купола на катедрала. Чуваха се тихи стъпки, подсвиркване, чуруликане и загадъчно шумолене. Гората ми пееше и говореше, а аз я слушах като омагьосана, защото беше древен и мъдър лес. Тези дървета сигурно са гледали нашествието на турските орди, а под сенките им почивала четата на Филип Тотьо, бродела някога под тази земя. Те познаваха всички превратности на времето. Всеки миг очаквах иззад някое дърво да се появи елен със златни копитца, да срещна самодива или да попадна на къщурката на Баба Яга, на нейните кокоши крака. Мирисът на леса беше и стар, и млад, и свеж, и тръпчив – мирис на растеж и гниене, на живот и смърт.
“Нека изсъхне онази ръчица, която повали здраво дърво в Усойната” – проклинали някога прадядовците ни и пазели и тачели гората с почит и възторг.
Дори при социализма не стигнаха до там, че да посегнат към вечното с мръсни ръце. Гората преживя и пролетарската власт, и ТКЗС – тата и индустриализацията. Тя бдеше над нас и спокойна и невъзмутима, отвъд ограниченията на времето, чакаше промените.
Като дванадесетгодишна хлапачка надрасках несръчно с тъпото си джобно ножче сърце, пронизано със стрела и написах П + Г = Л върху стъблото на едно дърво.
“Не биваше да правиш това, дъще” – укори ме баща ми. – “Дървото го боли и плаче със сълзи от смола. Знаеш ли колко малки момичета са станали баби, докато това дърво си е стояло тук, велико и неизменно. Ти ще си вече с побелели коси, мен няма да ме има, този твой Г. ще стане кисел и червендалест старчок с голямо шкембе, а това дърво още ще шумоли от вятъра и ще пее на млади и стари.”
Стана ми толкова гузно и криво, че се разплаках, а през нощта сънувах как от грапавата кора на дъба тече струйка алена кръв, а клоните се протягат като ръце за помощ. Никога повече не сторих зло на дърво.
Десетилетия след този ден, вече зряла и мъдра жена, си отидох на село, за да побродя по старите пътеки на своето детство. Ужасено видях грозен плешив хълм на север, покрит с дънерите на отсечени дървета. Приличаше на злокобна пустош. В далечината още виеха триони и удряха чукове. Чух тихо стенание. Някой плачеше… Гората ли? Не исках да повярвам на очите си и хукнах като полудяла по пътеката към Усойната. Навсякъде разруха и смърт. Навсякъде голота. Тук-там, овъглени или нарязани дървета. По земята отчаяно се гърчеха пресечените корени като ръчици на деца, погребани живи. Сред целия погром се стелеха пластмасови опаковки, ръждясали консервни кутии, употребявани презервативи и парчета тоалетна хартия. Чух дрезгава кашлица и тръгнах към звука. Насреща ми стоеше стар циганин по потник, непран с месеци, и се хилеше:
– ‘Кво прайш тук, булка? Ша та уплаши някоя мечка! – рече и оголи в усмивка беззъбата си уста.
– Кой ви разреши да пипате гората? – попитах прегракнало.
– А, имаме си докимент и ‘сичко е наред. То и вашият кмет си подмаза филийката. Таз сеч, жено, е санитарна, ‘щото дърветата са болни.
Погледнах го втренчено сякаш не знаех на кой свят се намирам и кой е полудял – човекът или аз.
– ‘Що ма гледаш тъй ма? – ядоса се накрая старецът. – Да не си паднала от небето? Само тук ли се сече гора? Я виж кво става в Пиринско. Женски щуротии! – махна ядосано с ръка, когато видя, че плача.
– Чичо, не ти ли е жал? Векове са й трябвали на тази гора – прошепнах.
– Ех, и да ми е жал, все тая. Такваз ни е управията. Ако не аз, друг ша дойде да сече. А работа няма и внуците ми са гладни.
Замълчах. Наистина беше виновен не тоя нещастен и простоват човечец.
Колко екологични програми размахваме? Колко гърла храним в министерството, за да опазваме околната среда? Колко халтурници и некадърни чиновници пишат доклади как природата цъфти и процъфтява?!
Също махнах уморено с ръка и си тръгнах като болна. Стигнах до долчинката, където бях драскала по дървесната кора на един дъб и бях сънувала кървавите му сълзи. Коленичих, за да се простя с мъртвата гора и тихо се извиних на птиците и животните от името на това жестоко чудовище – човека. Благодарих на Бога, че татко е мъртъв и не може да види това.
Тази история, драги ми сънародници, съвсем не е изолиран случай. Цялата ни земя пищи и стене от масовата сеч! Не останаха дървета за убиване.
Земята ни все повече заприличва на Мордор от “Властелинът на пръстените” или на Царството на злото в “Братството на талисмана”. Колко хубости погубихме? Колко гори изсякохме? Колко умишлени палежи причинихме, за да оправдаем сечта?
На какво превърнахме и морския си бряг? Прилича на строителна площадка от времето на социалистическото бригадирско строителство. Трясък, тухли и прах! А водата? Мръсна тиня с петрол и отпадъци. Къде са чайките? Как се чувства рибата? И, ако държите да съм по-прагматична, докога ще ги има и туристите?
Дивечът се обстрелва за кефа на чужденците и приемниците на Кубадински. Изчезват видове птици, костенурки, редки билки. Изчезват гъби и горски плодове.
Приличаме на безогледни и лакоми паразити, които ще убият приемника си, а после сами ще погинат от глад.
Градовете ни са се превърнали в сметища. Няма парк, в който да не се стеле килим от фасове и да не се веят на вятъра пластмасови опаковки. Знаете ли, че пластмасата не се разлага, поне за период, който можем да обхванем през живота си? Както сме я подкарали, внуците на нашите внуци трябва да стъпват на кокили, за да се движат из градските улици, без да се удавят в камарите боклук.
Земята е добра и търпелива и още чака да поумнеем. Търпи болки и погром, унижения и разруха, но още се надява на чудо.
Ако не сте ходили в ботаническите градини на Ливърпул, идете на всяка цена. След поредицата от кътчета и лехи с прекрасни растения, е отделен кът за един малък макет. Той представя картина на това, което би станало с човечеството, ако не се освести. Смет и отпадъци, натрошени камъни, никакви растения и зеленина и хора, подобни на скелети, които бродят сред руините, отчаяни и гладни.
Това ли искаме за децата на нашите деца?! Нима сме се родили на тази земя, за да станем нейни убийци?
Миналото лято пътува до Пловдив. От двете страни на пътя се мяркаха километри и километри опожарена и изпепелена земя. Черна и страшна. Без зеленина, без живот, без надежди. Приличаше на пътешествие през ада.
Ако все още имате разум и сърца, вижте нашата разплакана майка! Тя протяга ръце от прекършени клони, гледа ни през мъртви треви и листа и се моли. Моли се за живота на всяко дръвче, на всяка тревица, всяка птичка и насекомо. За нея няма малки и големи. Няма важен и незначителен живот. Всички сме нейни деца.
Със силата на майчината любов, тя все още чака търпеливо да настъпи промяна в съвестта и делата ни. Но и нейното търпение не е безгранично. Всеки миг може да разтърси снага и да отхвърли жалките си мъчители.
Поклонете се и искайте прошка, защото обругахме и обругаваме хубостта на Родината!

Паула Лайт – Автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com

Posted in социална тема, Uncategorized | Leave a Comment »

БЕЛИТЕ АНГЕЛИ

Posted by paulalight на 18.08.2008

Още в античната древност лекарите, лечителите са имали особен, възвишен статут. И как да не бъде така? Нали понякога познанията им, умовете им, вещите им ръце са единственото, което ни дели от ужасните болки, от страданието и смъртта? Затова в очите на човечеството тези, които лекуват, са жреци на живота, могъщи вълшебници и мъдреци, почти божества. Понякога забравяме, че са просто хора.
От хилядолетия до сега, преди да встъпят в длъжност, те тържествено произнасят Хипократовата клетва:
“В името на Аполон – лечителя, в името на Хигия, в името на Панацея и в името на всички богове и богини, които вземам за свидетели, поемам върху себе си тази клетва: …Ще запазя живота си чист и свещен, както моето изкуство…”
Чист и свещен…Такъв трябва да бъде пътят на лечителя. Нали сам Исус Христос е бил лечител? Тази чистота възпява Арчибълд Кронин в “Цитаделата” – нерушимата крепост на идеализма и любовта към човека.
Често в мигове на беда, страх, тревога първият, когото търсим и викаме, е лекаря.
Спомням си как като малко дете, трескава и болнава, виждах надвесени над леглото ми два силуета – на мама и на моя лекар. Те двамата неведнъж са ме изтръгвали от лапите на смъртта. Доктор А… се е запечатал в паметта ми сърдечен и усмихнат, готов да победи детския ми страх, да облекчи страданието ми, да ме утеши с бонбонче и ласка. Човекът идваше в къщи винаги, когато е необходимо, денем и нощем. Знам със сигурност, че не го е вършил, за да стане по-богат. Семейството ми беше бедно и едва ли сме заплащали щедро за изгубеното му време, за нарушения му нощен сън. Той просто добре си е спомнял Хипократовата клетва, не е бил изгубил състраданието и любовта си към човека, нито чистотата си. Надявам се, че там, в отвъдното е озарен от светлина.
Но нека оставим миналото и да надникнем в общността на лечителите сега, в нашето объркано и мрачно време. Спомнят ли си все още за Хипократовата клетва? Запазили ли са живота и изкуството си чисти и свещени? Гледат ли на човешкото тяло като на храм, а на грижата си за него като на Божествена мисия?
Наскоро имах ужасяващ разговор с една моя приятелка. На мъжа й открили тумор в главата. Предстояла операция. Мозъчният хирург я привикал насаме и й казал: „Ако искаш просто да направя операцията – 1000 лева. Ако пък искаш да я направя както трябва и съпругът ти да се оправи – 3000”. Естествено, жената била готова да даде всичко, за да спаси своя спътник в живота. Ипотекирала единствения им апартамент и броила трите хиляди. Печалното е там, че тя ми сподели всичко това на помена за четиридесетте дни от смъртта на мъжа си.
Моят съпруг има ставно заболяване и понякога болките са ужасни. През 1998 година отиде на лекар при такава криза и му предписаха пероксикан в дозировка, каквато по-късно се оказа недопустима. По този начин той получи язва на пилора и направи перитонит. Когато стенеше от нечовешкото страдание, лекарят му се сопна да млъкне и да престане да се държи като истерична родилка. Докато чаках пред операционната със свито сърце, излезе да пуши някаква санитарка и заразправя на своя колежка от реанимацията: “Голям цирк! Докараха една нова от катастрофа и се наложи да зарежат мъжа на операционната маса. Направо се вледених от ужас. Думите ми прозвучаха правоподобно, защото всичко това се случи на национален празник. Наложи се да постъпя като всеки български гражданин и да въртя телефоните за контакти и връзки. Мисля, че ако мъжът ми излезе жив, това беше чудо и късмет, а не заслуга на медицината.
Позната възрастна жена ми разказа следната трагикомична история: Една вечер взела силно успокоително и заспала много дълбоко. Когато се събудила, забелязала, че част от долната й зъбна протеза липсва. Изплашила се и отишла в спешна медицинска помощ. Направили й две рентгенови снимки и двама рентгенолози установили наличието на чуждо тяло в хранопровода й. Заявили, че се налага незабавното му изваждане със сонда – операция, която се правела с пълна упойка. Само че пропуснали дребната подробност да й направят тест за алергии. Събудила се с ужасяващо сърцебиене и с усещането, че не може да си поеме въздух. Никой не разбрал, че е дошла в съзнание. Първото, което чула, било весел глас: „Леле, тая я изпуснахме! Я й виж пулса!” Това, което потресло пациентката, било, че гласът звучал така, сякаш просто на някого е изкипяло кафето или се е пуснала бримка на нечий чорапогащник. Възрастната жена оцеляла, въпреки медицинската интервенция. Най-печалното е, че се оказала пълна липса на чуждо тяло, а по-късно, когато чистила, намерила протезата си, паднала под леглото. Сега оперираната е развила страхова невроза от докторите, граничеща с параноя. За себе си е уверена, че е невъзможно да са сбъркали двама рентгенолози и че са решили да я оперират ей тъй, без нищо, за да си изкарат парици от една клинична пътека. Споделя с мен, че, ако й се наложи медицинска помощ, предпочита да се остави в ръцете на зоотехник или дори на наемни убийци на мафията, но не и да отиде на лекар. Може би, малко драматизира нещата, но не мога да я виня за това.
Друга жена сподели, че зъболекарят се направил на разсеян и й извадил съвсем здрав зъб, за да вземе повече пари за услугата си.
Като слушам подобни истории, добивам чувството, че болните са обрижвани от ято лешояди с милостта на Шекспировия лихвар Шейлок, готов да отреже от длъжниците си по унция живо месо. Горките ни измъчени и унизени тела!
Но нека не обобщаваме прекалено. Сред много занаяти има злосторници, мошеници и търгаши. Сред учителите, адвокатите, университетските преподаватели. Защо не и сред лекарите? С такива ще воювам, докато дишам и докато съм жива, независимо какво може да ми струва това и колко ругатни, оскърбления и простотии ще прочета за себе си във форумите на Интернет. Дотук, все пак, може би става дума за печални изключения, за гнилите ябълки в градината и за мършата сред стадото.
Какво да кажем, обаче, ако стигнем до извода, че цялата здравна политика на българското правителство е отвратителна гавра с човешкото достойнство и прилича на добре организирано масово убийство?!
На повърхността, всеки от нас е обгрижван от личен лекар. Какъв медицински разкош! Само че системата превърна личните лекари в раздразнени и отегчени бакали с куп отчети за писане, кошмарна бумащина и касови апарати.
Ако имаш нещастието да се разболееш и си на възраст, когато още полагаш труд, за един банален преглед и поредица най-основни изследвания ти предстои ходене по мъките. Ще изгубиш най-малко две-три надници, прекарвайки времето си в мрачни коридори – задушни и миризливи през лятото, ледени през зимата в очакване на чудото да ти дойде реда. Ако пък си пенсионер и ти остават малко години живот, системата ще ти отнеме поне половината от тях във вид на висене по същите тези опашки. На всичкото отгоре лекарите ще те гледат с мълчалив укор, че имаш нахалството да си преминал седемдесетте години, а все още да си жив.
Истинската драма, обаче, се крие в недопустимата ти амбиция като пациент да получиш от личния си лекар направление за определен специалист. Направленията са толкова дефицитни, както при социализма бяха бананите, маслините, кафето и тоалетната хартия. За да успееш, трябва някак да се изхитриш и да се разболееш през първата десетдневка на текущия месец. Тогава имаш известен шанс да се снабдиш със златната индулгенция наречена направление. Ако, обаче, изпаднеш в прединфарктно състояние или установиш симптомите на диабет през втората половина на месеца, направленията без друго вече ще са се свършили. “Но какво да правя?!” – ще попита отчаяно болният. Е, приятелю, проблемът си е твой. Да си се разболял, когато трябва.
Накратко, в нашата здравна система няма никаква милозливост и липсва и капка състрадание. Нали хуманизмът е разточителна, икономически неоправдана глезотия?
Неотдавна един министър на здравеопазването почти директно ни осветли, че не бива да се инвестират твърде много средства в раково болните. Нали без друго са обречени да умрат? Според господин министъра, да се облекчават болките им си е чисто прахосничество и буржоазен лукс.
Голямо е нахалството на гражданите, които си позволяват да се разболеят от вирусния хепатит В, когато предвидените в бюджета на Здравната каса средства за лечението му са се изчерпали. Просто те връщат, защото няма с какво да те лекуват. Това, че ще заразиш още много хора, макар и не по твоя вина и, след като не се лекуваш навреме, необратимо ще се разруши черният ти дроб и панкреаса хич не интересува счетоводителите в бели престилки. Е, ако пък си чак толкова капризен и държиш да се лекуваш незабавно, какво толкова? Просто намери 25000 лева. Какъв ти е проблемът?
Горко ти, ако се окажеш с творчески и нестандартен организъм и се разболееш от болест, която е толкова “екзотична”, че за нея не е предвидена клинична пътека! Така и ще си умреш, може би, от чиновнически пропуск или от печатна грешка, когато са изготвяли списъците. В края на краищата, вината си е твоя. Да си се придържал към заболяванията, които са включени в схемата. Моя колежка така и си умря с диагноза киста на панкреаса, защото нямало клинична пътека за тумор и не съществувал начин да й се предпишат скъпите болкоуспокояващи без фиктивната диагноза. В случая просто някой лекар е проявил благородство и е намерил начин да се справи с бюрокрацията.
Една от най-абсурдните постановки, която чух напоследък, е свързана с диабета. Качествен инсулин ти се полага за шест месеца. Ако за този период не подобриш състоянието си, ще бъдеш наказан със спиране на кранчето и ще получаваш по-малко ефективни форми на лечение. Сам си си виновен, че не си се стегнал да се стабилизираш навреме!
Ако си получил удостоверение от ТЕЛК за определена степен на инвалидност с известни права и привилегии, ще се озовеш в най-шантавата каша на вселената и ще чуеш глас: “Добре дошъл в Абсурдистан!”
Познавам един млад мъж с ампутиран крак. Той получил инвалидната си пенсия не пожизнено, а за определен срок с предстоящо преосвидетелстване. Като че е възможно да му поникне нов крайник! Сигурно чиновникът е дремал и е погледнал само ЕГН – то, без да обърне внимание на диагнозата. Тази дрямка, обаче, струва на човека куп формалности, опашки и унижения, просто за да докаже, че кракът му все още го няма.
Друга нещастна женица останала и без двата си крака. Причината – гангрена вселдствие диабет. Някой, обаче, объркал документацията и когато близките й подали молба за безплатно полагащата й се инвалидна количка, получили сух отговор, че на гражданката й се полага само бастун. Ако не беше трагично, наистина щеше да е много смешно.
А искате ли да преживеете с пълна сила чувствата, които сигурно е изпитвал Данте, когато в компанията на Виргилий е обиколил деветте кръга на Ада? Нищо по-лесно! Просто си направете разходка из старческите домове и в няколко домове за диментни или за хора с вродена умствена изостаналост. Уверявам ви, че дълго след това ще сънувате кошмари и ще се срамувате, че сте се родили в тази страна. Дори тираните са били все пак малко по-милосърден. Убивали са такива хора бързо и относително безболезнено, а не с глад, мизерия и лоша хигиена.
Нека сега си припомним, че тези, които администрират медицината така грубо и античовечно и вършат такива чудовищни дела, някога са произнасяли с младите си устни: “Ще запазя живота си чист и свещен, както и моето изкуство.”
Цялата тази ужасяваща картина не означава, че няма и достойни лекари, лекари с познания, дух и сърца, които неустрашимо воюват с Костеливата приятелка с косата и се борят за всеки човешки живот. Обикновено, те са специализирали в една или две области и работят в болничните заведения. Е, там им е грешката, защото бюджетът на болниците е още по- ограничен! Те са потънали в дългове и финансови каши, а заплатите на специалистите са направо жалки.
Моя приятелка, отличен невролог натрупа дългове, докато майка й беше прикована на легло. За да може да работи, налагаше се да плаща на жени, които денонощно да се грижат за старата жена. След смъртта й, за да уреди като честен човек дълговете си от боледуването и погребението й, взе неплатен отпуск от болницата, в която работеше и отиде да слугува за 3-4 месеца в Гърция. Когато “чорбаджиите” й – строителен работник и камериерка в хотел я запитали какво работи в България и им казала истината, изпопадали от смях. Хората просто решили, че чистачката се шегува.
Друга прекрасна лекарка, специалист по белодробни заболявания, която се грижеше като ангел дори за пияницата край контейнерите за смет, постъпил болен от туберкулоза, в един зимен месец смутено търсеше заем, за да си плати отоплението в къщи.
На такива лекари, на истинските бели ангели, на достойните медицински сестри с жалки възнаграждения и на гладуващите санитари се покланям дълбоко и ги моля: Не губете надежда! Не се променяйте! Не позволявайте светлината, която ви озарява, да угасне! В името на Аполон – лечителя, в името на Хигия, в името на Панацея и в името на всички богове и богини, съхранете прекрасните си души!
Защото, изглежда, народът български има една много ценна добродетел – жилав е като троскот и винаги е оцелявал и ще оцелява. Въпреки усърдните усилия на поредица от правителства, не умираме. Въпреки кървавия геноцид, пак сме тук! Дори и атомна бомба да ни пуснат, сигурно някак ще съумеем да мутираме и ще продължим да живеем. А без своите истински лечители сме изгубени!

Паула Лайт – Автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com

Posted in Uncategorized | 1 Comment »

Hello world!

Posted by paulalight на 18.08.2008

Welcome to WordPress.com. This is your first post. Edit or delete it and start blogging!

Posted in Uncategorized | Leave a Comment »