ФАШИСТКА ПАРТИЯ ЛИ Е ГЕРБ ?

(разрешавам разпространението на статията)

 

Задавам си този въпрос отново и отново всеки път, когато се случи поредната гротеска, поредният недостоен цирк и чудовищен гаф в политическо и социално отношение за смях на Европа и за сълзи на клетия ни народ.

Историята има неприятният навик да се повтаря отново и отново. Модифицирана съобразно епохата, съобразно новите условия и нрави, но в същността си една и съща в най-големите ужасии и безобразия, които човечеството е познало.

Нека заедно си припомним някои от основните белези на фашизма, повторени с пригодяване към методите на новите господари и при социализма. Основното е пълен контрол на една диктаторска партия върху цялата власт във всички нейни форми и измерения. Ако има опозиция, това е формална, питомна група, изпълняваща функциите на мажоретките към един волейболен мач. Нейните действия са имитация на истински политически и социален отпор, а изборите, кичени с нежните епитети „свободни” и „парламентарни” са просто един цирк с предрешен резултат. Като следствие на диктата на една политическа сила, настъпва сливане на уж независимите и разделени форми на властта, които са основно условие, за да е налице класическа демокрация. Законодателната, изпълнителната и съдебната власт са в едни и същи ръце, а свободните медии съществуват само на думи. Икономическите цели на едно фашистко управление са обслужване на монополите, които държат крупния капитал в страната. Друг белег е войнстваща, креслива и безпардонна посредственост, изразяваща се в елементарна идеология, форми на агитация, които обиждат интелекта и безнадеждно опростачване на нацията. Фашизоидната власт мрази интелигенцията, ненавижда различните, не търпи творческата и житейска пъстрота. И накрая подобна диктатура като форма на държавно управление винаги е свързана с култ към една личност, един бащица, един фюрер, който, подобно на Големия брат при Оруел винаги е прав, вижда и знае всичко, всемогъщ и вездесъщ е и замества фигурата на Бог.

Мисля, че всички тези белези са налице при управлението на ГЕРБ.

В момента тази партия държи юздите на законодателната власт (имат пълно мнозинство в парламента, заедно с купените от тях евтини слуги, наричани независими депутати); на изпълнителната власт (вожда-пожарникар, заедно с послушната си свита); президентската институция (президентът Плевнелиев е издигнат като кандидат от ГЕРБ и е послушен подвластник на своя гуру Борисов, въпреки вялата имитация на известна еманципация, предварително съгласувана с господаря му („ако не ме слушаш ще ти дърпам ушите!”); съдебната власт  (Висшият съдебен съвет вече е доминиран от момчета и момичета на вожда); главният обвинител на републиката Цацаров, който от самото начало на всички стана ясно, че е кадър на ГЕРБ (със забраната на министъра на правосъдието да се гласува за другите двама кандидати – „той вече е избран”).

Медиите са завладени икономически, като в повечето случаи чрез капитал, задкулисно финансиране, политически менуети и т.н. собстениците са под контрола на великата партия хранилница. Журналистите, бивайки и те само хора, изпадат в пристъп на страх и рядко се осмеляват да критикуват Великия маркуч, Боко Тиквата, дори и на шега. В пресата, в повечето ТВ предавания и пр. текат вяли отчети за международните успехи на вожда, за поредната първа копка, за магистралите на великия строител. Понякога затварям очи и ми се струва, че се намирам в Северна Корея. Вярно, в Интернет човек все още може да каже какво мисли, а някой да го прочете. Социалните мрежи са най-големият враг на диктатурата и неслучайно има страни, където достъпът до мрежата е забранен. Благодарение на Интернет все още можем да четем искрени и обективни материали, като тези, публикувани в сайта на Биволъ.

Безобразията на полицейското насилие също надигат нерядко грозната си глава, а до нас достигат сравнително малко случаи на изпълнения в стил Цветанов.

Правителството се кланя на няколко монопола и живее, за да служи на щедрите си господари като Овъргаз, Лукойл, Нефтохим, банки, други енергийни холдинги, някой и друг мобилен оператор (все чужди компании). Понятието „обществени поръчки” е смехотворно, защото винаги е ясно на кого ще бъде подхвърлен съответния тлъст кокал, коя банка ще намаже от финансовите операции на държавата, кои фирми са на „наши хора”.

При класическия фашизъм се насажда ненавист към определени етноси (евреи, цигани и др.), а при този съвременен вариант ненавистта е насочена към съответни социални групи: пенсионерите, назовани от вожда „лош човешки материал”, учените от БАН „синодални старци”, художествено-творческата интелигенция, съдиите, които дръзват да мислят за независимост от изпълнителната власт.

Налице е и онази ужасяваща посредственост, характерна за всеки тоталитарен режим. Държавното управление гъмжи от Калинки с квази познания, квази образование и менте идеи, готови на всякакви циркове, за да угодят на фюрера. А посредствеността винаги е войнствена, защото дълбоко в себе си съзнава своето нищожество. Кадрите на ГЕРБ са пълна скръб както в нравствено, така и в интелектуално отношение.

Над окаяната ни страна шества победоносно страхът. Вярно, няма политически затворници, екзекуции или концетрационни лагери, но гладът и икономическата дискриминация са понякога по-страшни от физическото насилие. Различните слоеве  от населението си знаят, че, ако са против ГЕРБ, няма кокали, работа, бизнес, кебапчета и мангизи. Това важи за всеки от най-издигнатата част на българската интелигенция до последният Манго, който се чуди дали в деня на изборите да не пусне някоя друга бюлетина. А страхът, приятели, е лош господар.

Налице е и евтината и лесна идеология в дух на промиване на мозъците в стил Гьобелс. Простичко, елементарно, понародному. Посланията са няколко:

„Хубаво, ама ако не изберем Бат’ Бойко, на власт ще дойдат комунистите!” Бих казала, че е много жалко, ако пред българина стои само тази алтернатива, както твърдят различните социолози и политолози към момента. Вярно, че с пот на чело Пожарникарят успя да прокара ново разделение в СДС и да ликвидира синята партия окончателно. Целта е пред избирателя да няма друга демократична алтернатива. Въпреки, че аз не виждам кой знае каква разлика между БСП и ГЕРБ. Те са продукти на една и съща купчина тор, от която са се пръкнали. В родословието на лидерите им ще видим същите стари червени муцуни. Само че Борисов величае династията Живкови дори повече от Станишев, въпреки, че баща му беше слуга на същата прослойка.

Друга идеологема е „Аз поне нещо строя, а другите само рушиха”. Някога в Древен Китай била издигната Великата Китайска стена върху пиедестал от кости, сред море от кръв на гладните и страдащите. Тя поне е била грандиозно за времето си начинание. Не мисля, че магистралите на Борисов заслужават сълзите на гладуващите старци! Още повече, че той строи там, където се набива на очи, а второстепенните пътища, по които се движим ние, плебеите, са в руини.

Третата легенда гласи „Европа ни хвали”. Не, Европа не ни хвали, а отчита безобразията в социално и политическо отношение. Европейските страни, които от векове са демократични, не могат да бъдат измамени с евтените номера и илюзионизъм на Бойко Борисов.

Друг паралел, далеч не маловажен е култът към вожда и фюрера. И Адолф, и Бойко са посредствени лумпени с мания за величие. Първият някога бил отхвърлен като кандидат за студент в Художествената академия, поради некадърност. Вторият попаднал в отдел в Школата в Симеоново, предназначен за по-посредствени ученици, въпреки че сега твърди, че отиването му в най-малко популярния отдел е резултат на политическото преследване на комунистите. Интересно, как тогава да си обясним членството на Борисов в БКП? Посредствеността ражда омраза и злоба към по-можещите и по-знаещите. Ражда чудовища. Едно такова чудовище е нашият премиер. Той няма елементарна тактичност, срам и почит към истински стойностните неща. Това е човек, способен да иска от семейство на убито дете да се извини на полицията и да говори за пържолката, която заслужавало кучето, изровило трупа. Това е човек, прочел само една-две книги, като си позволявам да се съмнявам дори и в това. Човек, направил ни за смях в Европа и САЩ с маниерите си, излъчването си, поведението си. Отначало доста се смеех на някои негови изпълнения. Някога Чаплин се смеел така на речите на Хитлер и казвал, че този човек разсмива човечеството повече и от него. После, обаче, когато се развихрил кървавият ужас в Германия и цяла Европа признал, че вече никак не му е смешно. Обама с тънкия си хумор  направи Борисов смешен: „ Борисов е политик от световна класа и нека да се съобразяваме, защото притежава черен колан”. Моята усмивка също угасна. Не че очаквам вълна от насилие при управлението на Царя-пожарникар. Не съм параноик и съзнавам, че не живеем в такова време. Но очаквам стагнация, кретане на опашката на ЕС, някой и друг блъснат от кола противник на фурера. Присмех към нацията ни и принизяване на ценностите ни, опростачване, бягство на всеки, който е достоен и млад, смазване на всякакви традиции, научни открития, художествени творби и гладна смърт за безпомощни бебета и страци. Малко ли Ви е това?!

Мисля си как до главите ни дойде това бедствие? Бойко Борисив символизира цялото човешко зло!   

Подобно както в Германия някога, бяхме в тежка криза, вследствие на некадърно и корумпирано управление на няколко поредни правителства. Българска банда политици спокойно може да нанесе толкова щети, колкото някога в Германия е нанесла една война. В такива времена не само отделните хора, а и народите правят глупости. Само че поради нашата глупост, Боико Тиквата се окопава все по-дълбоко и се гласи да управлява повече и от Тодор Живков.

В първия ден на новата 2013 г. ви моля, нека се опомним и да се опитаме да спасим Родината си! Дошло е време разделно! Ще питам нещастната свита от слуги на Пожарникаря: Докога ще крадете, а народът ни ще умира от глад? Гневът расте и наближава мигът, в който ще ви помете, заедно с вашия фюрер!

Едно знам със сигурност. Дори да остана единственият човек в тази страна, който ще каже не на безобразията на Борисов, никога няма да навлека псевдоевропейска, клоунска гербаджийска ливрея!

ПАУЛА ЛАЙТ – 01.01.2013

 

КЪДЕ ОТИВАШ, ГОСПОДИ?

Един нещастен и самотен пътник крачел в здрача

по път, който не водел към Храма. Бил умен и знаел, че не отива наникъде, че се върти в един сляп и безнадежден кръг.

        Насреща му се задал тъжен светлокос мъж с изранени боси нозе и бяла роба.

        Нашият пътник Го познал и коленичил в праха. После сподавено попитал:

        – QUO VADIS, DOMINE?

–                   Отивам да ме разпнат отново – тихо отговорил учителят – защото тия, на които поверих стадото си, го изоставиха.

*   *   *

Високо, високо там, където облаците на болката и съмнението и отровните пари на злобата, егоизма и завистта не могат да докоснат човешката душа, се издига  белият храм на Любовта и Вярата. Неговите съкровища не се нуждаят от пазачи – пази го Светлината. Портите му нямат нужда от решетки – брани го самото сияние, което блести дълбоко вътре.

Всеки търси свой път към храма. Едни вървят самотно през гъсти бодливи храсталаци, пропасти и урви и сами си пробиват проход, а други се нуждаят от водачи, от пастири. Но животът на всеки човек се обезсмисля, става празен, тъжен и безплоден, ако стъпките му го водят в посока, отдалечена от свещения бял светлик.

В една прекрасна творба на Чингиз Айматов грохнала старица пита: “ За какво са ни пътища, които   

не водят към Храма?”.

Да, такива пътища не ни трябват. Те са студени, страховити и пустинни. Защото няма по-голям мраз, по-жестока пустиня от пътуване, което ни отдалечава от Бога.

Нека поговорим малко за пътищата, които не водят към храма. По един от тях криви страховитото си чудовищно лице  с фалшиви видения хероинът. По друг буйства като зъл хищник агресията, омразата и насилието и млади ръце се обагрят с братска кръв. Ето пътят, в края на който блести силуетът на Златния телец. Този фалшив блясък! Колко добри хора е отклонил с измамните си обещания! Ето пътят на лъжата, на корупцията, на дребнавата и подла завист. Ето и посоката на кариериста, на мижитурката, на страхливеца. Много са пътеките, които ни отдалечават от храма. До една самотни, студени и гибелни.

И ето тук идва мисията на Църквата, на духовенството. Свещениците са тези, които трябва да водят своите братя и сестри в посоката на чистата бяла светлина. Те трябва да го правят с любов и смирение, защото и най-красивата реч и най-изкусните аргументи са празни и кухи без любовта. Такъв е смисълът и на посланието на Апостол Павел към коринтяните.

Християнските духовници имат свещена мисия. Те са пастири, водачи, утешители. Към тях се обръщаме с думата “отче” (татко). Ръкоположени са, за да работят в името на кръвта, която Исус е пролял за нас. Призвани са с думи и дела да сторят така, че неговото страдание да не е било напразно.

В нашата брулена от завоеватели и битки земя векове наред те достойно са изпълнявали великото си дело. Благодарение на тях изстрадалият ни народ е съхранил своето самосъзнание. Благодарение на тях българинът е умирал за род и родина. С почит и поклон можем да благославяме светлите имена на патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски, Йоан Екзарх, Софроний Врачански, наскоро починалия патриарх Максим и плеада други достойни бащи, светци и мъченици.

За да изгради темелите на храм, българинът е давал и последния си грош, и последния залък хляб от хляба на децата си. Спомнете си за безсмъртната творба на Димитър Талев “Преспанските камбани”.

Там, в топлата прегръдка на Божията черква Баташките светли мъченици са пролели кръвта и оставили костите си за Бог, Отечество и Вяра. Прекрасни, свещени времена!

А следва ли днес Българската православна църква достойния пример на своите предшественици? Води ли ни в тази тъмна епоха към топлия пламък на Божията любов? Пази ли стадото си от падение и мрак? Държи ли бащински треперещите ръце на миряните? Как днес духовниците отстояват свещения завет на Сина Божи?

Нека бъдем смели и кажем горчивата истина. Днес, в тъжното ни, лишено от мечти и жестоко време духовниците никакви ги няма. Те са се превърнали в бездушни чиновници, които администрират вярата в Бога. Станали са кухи, натруфени кукли, които изпълняват ритуалите без дух, без плам, без вълнение. Приличат на мъртвите восъчни фигури от музея на Мадам Тисо.

Когато влезем в черква, усещаме да полъхва святост от тъжните древни лица на иконите, от треперливите пламъчета на свещите, запалени от обикновени хора като нас. Но лъха ли тази свещена доброта от духовниците? Независимо дали изпълняват светите ритуали по тъжни или радостни поводи, при сватба, кръщене или погребение, повечето от тях мрънкат свещените слова с такова сухо безразличие, че умъртвяват и радостта, и скръбта.

Позната млада жена ми сподели, че дълго след Светото кръщене заплашвала палавия си син, че, ако не слуша, ще го даде на “попа” и детето мигом се укротявало.

В Бачковския манастир пък почти пред всяка икона са сложили касичка. А какво да кажем как се събират още недоизгорелите свещи. Защо ли? Защо да се харчат пари за нов материал.

Чувала съм свещеник да пее “Надгробное ридание” с толкова чувство, колкото би вложил в прочитането на счетоводен отчет.

Знам за свещеник, който в свободното си време    “разваля магии” и за друг, който води курсове по йога.

Опитвала съм се да заговоря с представители на клира по вълнуващи въпроси на Библията или на Християнската вяра. Те изслушваха с измъчено отегчение всяко мое “защо” и отговаряха: “защото такава е Волята Божия” или “Не е писано на човека да знае това”.

Същото отегчено безразличие проявяват към въпроси като съвременния материализъм и агностицизъм, грубия прагматизъм на модерния човек, бедността, наркоманията и спина.

Всичко това им се струва непоносимо скучно.

А какво тогава ги вълнува, все пак?

Лично аз съм забелязала да показват интерес към следните неща:

1) Низкия размер на заплатите си – икономика;

2) Конфликта между двата Синода, който отново се разгаря с пълна сила – вътрешни борби за кокaла.

3) Сектите и другите религии – взаимоотношения с конкуренцията;

4) Църковните земи и имоти и тяхната изгодна и дискретна разпродажба – чувство за собственост;

5) Стойността на икони, иконостаси, кръстове и други свещени символи на антикварния пазар – пари ;

6) Предстоящи и вече извършени ритуали при заможните семейства и кой свещеник ги е извършил или ще ги извърши – търговски интереси;

7) Тарифите и инфлацията – цена за светената вода, и киприяновата молитва Увеличаване цената на свещите и борбата с мургавата ромска конкуренция – печалбарство;

8) Огласяване на собствената им духовна дейност в Интернет, наред с магове, лечители и екстрасенси -реклама.

9) Даване на архонство – ПАРИ

10) Кой да седне на стола на починалия Патриарх – борба за власт.

Само като си помисля за пловдивския Митрополит Николай с каква злоба анатемоса хората, които отидоха на концерта на Мадона и как свърза трагичния инцидент в Охрид с това, акълът ми не може да го побере. Този представител на висшия клир непрекъснато рой скандали и раздава анатеми. Кой ти дава право да съдиш хората, след като в душата си не си усетил, че Бог е Любов? И същият този духовник иска да става Патриарх. Боже пази църквата ни! Какво да кажем за Светия синод, които не взе никакво отношение и не защити миряните, които се молеха в Руската църква в София. А какво да кажем за митрополитите –   доносници на Държавна сигурност, които и до ден днешен не се покаеха. Прекланям се пред Американския (още Канадски и Австралийски) митрополит Йосиф, който още преди да излязат списъците се покая и поиска прошка от хората. Ето такава личност е достойна за Патриарх.

Преди близо 2000 години, Исус Христос прогонил с бича си търгашите от предверието на храма. Сега те са вътре в храма и въртят търговия в Негово име, ръкоположени в Неговите тайнства.

Някои се оправдават с 45 години забрана на религията, с тоталитаризма и трудностите на преходните времена.

Съжалявам, но трудни времена, мрак и насилие е имало винаги, но духовниците не са се отклонили от свещената си мисия. Те си останали пастири, когато:

– през 14 век две трети от европейското население е погинало от чумата;

– в същата епоха тук, на Балканите, въпреки угрозата от турския ятаган;

– в Англия по времето на Хенрих VIII и, по-късно – на Кромуел.

– във Франция в епохата на Робеспиер и Марат;

– в окупираните от Хитлер територии;

– в България, Сърбия, Румъния и Русия под гнета на комунизма.

Въпреки подкованите ботуши, насилието, болката,

кръвта и злото, въпреки терора и забраните, кандилото над иконите не е изгасвало, а бедните, унижени и потъпкани миряни намирали топлина и утеха в словата на своя свещеник.

        А днес? Понякога в словото на духовниците има толкова святост, колкото в словата на политиците.

        На площадчетата пред някой манастири се продават кебапчета по време на Великите пости, дъни се чалга. Има сергия за дамско бельо, за локум и халва от Ябланица, за козметика и календари с едрогърди блондинки. Виковете на ромите, хвалещи своята стока, надвикват църковното песнопение, а чалгата – звъна на камбаните.

                Ще ме обвинят ли отците в клевета, тенденциозност и злословие. Добре. Нека тогава ми отговорят:

        Колко пъти в онкологичните болници влизат свещеници? А в старческите домове и домовете за сираци? Колко пъти са надниквали при дечицата в Могилино или в ромските махали? Колко пъти са утешавали бедни вдовици, разплакани сираци и инвалиди? Предавали ли са с благословия Христовата любов на дечицата?

        Не ме разбирайте погрешно! Гладните наистина са много, а парите – малко. Но защо не се вслушат в словата на поета Вапцаров и не нахранят с вяра тъжните, покрусените и отчаяните, чиито души гладуват за Бог? Защо не разплачат с една прочувствена проповед и бедни, и богати? Защо не заговорят така, че угасналите младежки очи да видят в далечината белия храм на вярата? Защо?! Защо?!

        Защо ли? Ами защото в това няма никаква далавера, няма килипир!

        Някога, преди близо 2000 години е имало един прост и светъл, млад и беден, който не е търсил далаверата. Вместо при богатите търговци и при властниците, отивал при рибари, митари и блудници. Вместо в пищни храмове, с владишка корона и бляскави одежди проповядвал под открито небе там, на брега на Галилейското езеро. Не знам нахранил ли е тълпата с три риби, но ги е поделил безкористно между гладните. Не знам превърнал ли е водата във вино, но е благословил любовта и радостта. Не знам възкресил ли е Лазар, но е научил ближните си на прошка и разбиране, на това, че никой не е толкова безгрешен, та да хвърли първия камък.

        Духовниците – фарисеи го ненавиждали, римските завоеватели го ненавиждали. Ненавиждали го и в родното му село, в Назарет. А той дарил на всички прошка и любов и пролял кръвта си, за да измие

греховете им.

        Това, духовници, е Синът Божи, Светлият учител, в чието име сте ръкоположени и на когото трябва да служите! Вършите ли го наистина?

        Аз съм един прост, обикновен човек, една средностатистическа българка. Избрала съм свой собствен път към Храма, по който вървя в самота и не мисля, че се нуждая от посредници като Вас, за да общувам с Бога. Ако пътят ми е грешен, ще ме съди Той, а не Вие. На Вас той не Ви е дал тази привилегия която преди време си заграби бездуховния пловдивски владика Николай.

        Но наистина ме боли за българската Църква! Боли ме, защото нещастните, изстрадали миряни са изоставени, защото стадото е без пастир. Боли ме за младежите, разрушаващи сърцата си в мрака, изгубили пътя. Боли ме за бедните, гладните и измъчените. Боли ме за млади и стари, за добри и зли, за приятелите и враговете ми, за мъдрите и за глупците. Боли ме за човека!

        Знам, че мнозина от вас дори няма да ме разберат, защото няма да поискат да го сторят. Знам, че ще видят в мое лице враг, когото ще разобличат и заклеймят, за да запазят себе си. Знам всичко това.

        Но се обръщам към младите духовници, към ония, които в тревожните си нощи все още се питат защо са изгубили в мрака светлината на Вярата и на Бога и ги моля:

        Не изоставяйте стадото си, пастири! Не забравяйте Неговия завет!

Паула Лайт

Връзката Мeглена Кунева, Станишев и Сакскобурггодски за АЕЦ „Белене”

Чудите ли се, защо политиците , предатели на българските национални интереси, около Сергей Станишев така ревностно защитават проекта Белене? Прочетете и сами ще си отговорите!

КГБ и ДС изиграват перфектно картите си и когато възниква необходимостта, Симеон ІІ се завръща в България уж като спасител на нацията, но в същност, той е спасител на една разбита партия – БСП (БКП). Тази стратегия, за идването на Симеон на политическата сцена, макар и по-късно, ще бъде подкрепена и от САЩ, които ще се съгласят, той да се завърне, но не като Цар, не и като Президент.

През февруари 1990 г., малко след политическия преврат на БКП в България, се появяват открито и първите привърженици на бившия Цар. Един от тези привърженици е Янко Янков, който на митинг в подкрепа на царя е освиркван. Много лакеи и предатели ходиха да го молят да дойде по подготвения сценарий уж да спаси България от Костов. Костов, който изведе България от поредната национална катастрофа след управлението на БСП с Жан Виденов. Сред молителите беше и Ахмед Доган. Сега с АЕЦ Белене ни очаква поредната национална катастрофа.

Ето какво казва Койчо Белчев,

който е един от успелите и много богати български емигранти в САЩ, напуснал  България през 1943 г. Той има няколко висши образования в областта на икономиката, финансите и психологията:

„Като видях, че всичките му министри са комунисти или техни наследници, си казах Симеон Сакскобургготски е човек на КГБ и ДС”.

Ето какво казва американският дипломат Маршал Харис:

„Тезата за завръщането в България на Симеон Втори е специална политическа стратегия на съветската КГБ и на нейния комунистически български клан ДС”..

Ето какво казва Бившия главен прокурор Татарчев:

Най-голямото ограбване на държавата след 10 ноември се извърши по време на правителството на Симеон Сакскобургготски.  Той дойде гол като пушка,  а сега е един от милионерите в света. Само от горите, които сече в Рила и които се изнасяха под формата на дървен материал за Гърция, се е обогатил с милиони левове.

Писмо на политическия емигрант Стефан Попов –

философ и писател, Попов е нает като учител на Симеон Втори. В писмото на философа и писателя Попов, съгласил се да стане учител на разглезения Симеон, пише:

С какво право разглезеният Симеон, с майка италианка, която презира българите и баща германец, насадил немското дълбоко у сина си, ще претендира да е български цар?

Симеон,  от жажда за развлечения и мързел, остава необразован, без висше образование, с незавършено частно военно училище в Америка и все увлечен по хазарта и лекия начин на живот. Но Симеон Сакскобургготски е галеник на съдбата. В сложните игри на големите държави, България е „пионка” на политическата шахматна дъска и в тази игра, съдбата отрежда място и на Симеон. При разпадащата се социалистическа система, бившият Цар трябва да влезе в ролята на „спасител” на българската нация.

Симеон Сакскобургготски – Декларирам:

МОРАЛ в политиката, ПОЧТЕНОСТ. ПОЧТЕНОСТ във всичко, Симеон изрича куп лъжи: за 800 дни ще направи качествена промяна на стандарта на живот у нас; ще ликвидира политическата партизанщина и ще премахне корупцията и още и още и още!. 

Народът му повярва, а той се оказа най – големият лъжец и измамник.

Една от задачите поставени му от Русия е отваряне на проекта Белене.

На 20 декември 2002 Министерският съвет взима решение за продължаване работата по изграждането на АЕЦ „Белене“. Министърът на енергетиката по това време е Милко Ковачев.

Щафетата по енергийното предателство поема „видната радетелка за демокрация” Меглена Кунева.

Каква демократка е Меглена? Чий интереси обслужва тя? Български или чужди?  

Нейн съпруг е Андрей Пръмов, син на бившия секретар на ЦК на БКП – Иван Пръмов. Меглена пък е братовчедка на Соломон Паси. Тя е католичка по вероизповедание и юристка по образование. Да си Пръмова днес е опасно или ще те изкарат алкохоличка, или масон. Не че и двете не са истина.

Под номер две в МАСОНСКАТА ЛОЖА „Б*НАЙ Б*РИТ“ (ЛОЖА „КАРМЕЛ”) е записан Соломон Паси – възстановител на ложата, президент на Атлантическия клуб, ексминистър на външните работи в правителството на НДСВ. Ако разгледаме списъка, ще видим. че голяма част от кохортата на Меглена са бивши комунистически величия, с изключение на баща й буфосинхрониста Щилиян Кунев и дядо й. През 2002 – 2006 г. Меглена Кунева е министър по европейските въпроси в правителствата на Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев. Тя официално е номинирана за еврокомисар от втория си премиер на заседанието на Министерския съвет на 26 октомври 2006 г. Защо ли? Награда за спрените I,II,III и IV блог на АЕЦ Козлодуй. „Мисията” на Уорлик се отчита като: „допуснахме много грешки”. Тук е поставено и финансирането от близо 1 милион долара на Меглена Кунева, чрез Даниел Вълчев по проект от Фондация „Америка за България”. Самите янки са стреснати и от факта, че наливат пари в министър от правителство, което е пуснало проекта АЕЦ Белене и не могат да дадат смислено обяснение как Кунева е оправдала „американско доверие” с позицията си по проекта. Лъсва и връзката на Меглена Кунева с бившата приятелка на премиера Бойко Борисов  – Цветелина Бориславова  и кръга й, а също с Любомир Павлов и Огнян Донев, в чиито медии Меглена Кунева бе номер №1. Днес Даниел Вълчев е моторът на партията на Меглена Кунева „България на гражданите”.

         Виждате, скъпи сънародници, един малък анализ на българския политически кадрил. Но в танца на нашите нотабили липсва всякакъв финес, деликатност и достойнство и той наподобява по-скоро политически кючек. Управление, подрусване, натъпкване на търбуха, завъртане и тлъсто живуркане в опозиция в очакване пак да им дойде реда. Цирк на кукли, жалки марионетки на Москва и КГБ, които продават на дребно, за жалките си комисионни българските икономически, енергийни и политически интереси. За разлика от други аз, обаче, не виждам спасителя на бял кон. Не виждам чист, некомпрометиран, безкористен и мъдър водач, нито градивна и прогресивна политическа партия, която да ни изведе от блатото на безнадеждността и провала. Изглежда ни остава да свикнем да си живуркаме в тинята и да еволюираме в жаби.

Паула Лайт – 05.10.2012

Бойко Борисов: „МАХАЙ СЕ, ДЯКОНЕ!”

Духът на Апостола няма да се върне! Не сме достойни за това.

Понякога, в дългите и тъмни нощи, когато всяка душевна рана кърви и всеки спомен е кошмар, си спомням за Великия Инквизитор в безсмъртната творба на Достоевски „Братя Карамазови”.
Иисус Христос, загрижен за черните грехове на човечеството и за нерадостната участ, която е надвиснала над него, решил да се върне на земята, та да вразуми тези, за които някога бил разпнат и в името на които пролял божествената си кръв. Стигнало това до ушите на Великия Инквизитор, който разпалвал клади, изтезавал, събирал жълтици от индулгенции и опрощавал в името Христово. Старецът, намръщен, наредил да арестуват Назарянина и да го затворят в тъмница. Отишъл при него в килията и му наредил, ако не иска пак да го разпнат, веднага да се маха от земята. Рекъл му, че ще попречи на спокойствието на паството. Ще се замислят клетите овце, ще спрат да слушат отците от църквата-пастир и ще ги нападнат ония „опасни вълци”, наречени Свобода, Човеколюбие, Достойнство, Справедливост. В очите на духовника, Иисус бил опасен размирник, бунтовник, който трябвало да си седи от дясната страна на Божия престол и да не се меси тук, на земята.
Тази мъдра, горчива и страховита история ми прилича на една не по-малко страшна приказка, случила се тук, на Балканите, в земята като „една човешка длан”, както я зовеше Джагаров. Ще ви я разкажа, защото искам и вашите нощи да станат безсънни, да се замислите и да видите пропастта, към която стремглаво препускаме. И така, завеса:

* * *

Премиерът Боко Тиквата, разстлал едрите си телеса в удобно кресло в своя луксозен министерски кабинет, държейки красиво огледало в грубата, подобна на лопата ръка, критично се оглеждал и се упражнявал да прави подходящи физиономии за пред медиите и за срещи с електората. Бил толкова увлечен, че си приказвал самичък:
– Така…а, сега как трябва да гледам, ако се разруши още някой язовир и стане наводнение?
Тлъстите му, отпуснати като на булдог бузи мигом се изпънали, дебелите му устни горестно се свили, раменете му се прегърбили, сякаш е готов да поеме бремето на целия свят, а челото му се сбръчкало в стил „бащинска загриженост” . Всичко било толкова убедително, че едрият човек се просълзил от възторг и гримасата му станала още по-ефектна.
– Страхотен съм! – извикал на глас и ядосано си помислил, че е много опасно, ако сам уреди рухването на някоя язовирна стена.
Следващата поза, която си харесал била изпълнена с посланието „Лошата Европа не дава да увеличаваме пенсии и заплати. Криза е…”
Направил ядна и безпомощна физиономия на добросърдечен държавник, спъван от европейските чиновници, ала поклатил глава: „Не…, когато става дума за заплати, нищо няма да трогне тия досадници. Май ще да е по-добре тази сценка да се изпълнява винаги от министър Дянков. За какво му плащам цял куп комисионни?”
Усилията уморили героя. Той отегчено продължил да преживя дъвката си и заоглеждал стените на кабинета си. Те били украсени с плакати на любимите му футболни отбори, а по рафтовете били наредени купи и други спортни трофеи. В чекмеджето криел гола снимка на масажистката Мими, неговата последна любов. На най-голямата стена висяла карта на планираните и построени магистрали.
Героят бил облечен в добре ушит костюм, който на неговата фигура вече бил увиснал просташки и недодялано. Отдавна се разделил с коженото яке. Не му трябвало вече да впечатлява стадото с фалшива скромност. Носел маркова вратовръзка на стойност четири средни пенсии, но на неговия дебел врат тя висяла толкова абсурдно, както би изглеждала папионка на врата на куче-помияр.
Все пак, мисълта за магистралите, спортните зали футболните игрища, фотокамерите и високия му рейтинг го ободрила и той вперил поредния си самодоволен поглед в огледалото.
Тогава на вратата се почукало и вътре, със загрижена и разтревожена физиономия влетял Цецо черният, неговото момче за много специални поръчки. Той не изчакал да бъде поканен, а дрезгаво викнал:
– Скапана работа, Шефе! Голям гаф!

* * *

Там някъде в сияйните висини, където е Царството Божие, сияела приказна феерия от цветове, а звездите блещукали като пролетни цветя върху безкрайна морава. Бог не харесвал думата „Царство”. За него човеците били любими деца, приятели, закриляни и обичани души. Той не седял на престол, а на пухкав бял облак, а от очите му изригвала тържествуваща бяла светлина и обещание за вечна любов, доброта, разбиране.
До благия и мъдър старец се доближил рус млад мъж с високо чело и благородни сиво-сини очи и свойски седнал в нозете му.
– Кажи, Василе, какво те мъчи?- загрижено попитал Бог.
– Моят народ, българите, са пред гибел, добри ми татко! – въздъхнал мъжът. – Моля те, пусни ме да се върна в ония земи и да им помогна! – прошепнал Дяконът Левски.
– Аз не бих те спрял, чедо. Моята любов е сестра на свободата. Върви, където желаеш. Но… – дълбока тъга засенчила добрите и мъдри очи – те чакат страдания и горчиво разочарование. Не се намесвам в човешките дела и не мога да ти спестя това.
Левски почтително целунал Божията десница и рекъл:
– Каквото и да ме чака там долу, отче, ще ида. Не мога да изоставя своя народ.
След тия думи Апостолът се разтворил в лазурната вечна синева и изчезнал.

* * *

– Какъв гаф бе, тъпо ченге такова? – изръмжал премиерът, недоволен, че го прекъсват при съзерцанието на най-красивата гледка, собствената му физиономия.
– Най-скапаният! – сопнал се служителят. – Някакъв луд обикаля из софийските улици и дрънка наляво и надясно, че е духът на Левски, Апостолът на свободата.
– А бе откаченяци колкото щеш – отегчено се прозял Борсук Безпардонов. Здравната реформа не съм я объркал аз. Тя си беше каша още по времето на тройната коалиция и даже преди това. Що ме занимаваш с глупости? Знаеш, че в лудниците няма места. Нека си обикаля клетникът. Даже да разправя, че е самият бог, к’во толкоз?
– Ама, шефе, тоя прилича на истинския Левски, какъвто е на портретите и хората го зяпат и слушат с интерес!
– И к’во тогаз, серсем такъв? – изръмжа гневно като ранен глиган премиерът.
– А, шефе, не съм чак толкова тъпо ченге! – обидено измърмори Цецо. – Наредих на ченгетата да му поискат лична карта. Нямаше и го задържахме за 24 часа в ареста. Ама к’во да го правим сега?
– Хубаво, хубаво, идвам да се разбера с откачения! – въздъхна дебелакът драматично. – Без мен сте загубени. За никъде не сте.

* * *

На светлината на мъждивата, оплюта от мухи крушка, Безпардонов се втренчи в арестанта. Колкото повече го зяпаше, толкова повече пресъхваше гърлото му, а малкото останала в устата му слюнка горчеше.
Тоя негодник приличаше на Апостола като две капки вода. Само че на портрета Левски изглеждаше някак салонен, стилизиран и безобиден като Дядо Коледа в детска градина, а тоя, живия, направо плашеше. Като се вгледаше в ясните му, спокойни сини очи, премиерът изпитваше желание да наведе глава, да побегне или направо да се скрие. Тези очи знаеха, всичко разбираха. И за фирмите, закрити през 90-те години, и за контрабандата, и за прането на пари, а бе за всичките му далавери. И не само знаеше, а безкомпромисно осъждаше. Някъде дълбоко зад малките свински очички на държавния управник се загнезди разбиране за истината. Тоя не беше никакъв безобиден луд. Не знаеше как, ама непознатият наистина беше Васил Иванов Кунчев, Дякона.
– Ти к’во правиш тук? Нали си мъртъв? – укорително посочи той с пръст арестанта.
Левски мълчеше и само го гледаше със светлите си очи, както би гледал кравешко лайно изпречило му се на тясна планинска пътека.
– К’во ме зяпаш, бе? Нали обичаш Отечеството? Ако е тъй, ша дойдеш с мен в телевизията и ша кажеш, че България може да успее да се интегрира в Европата и да стане свястна страна, само ако аз остана премиер!
Апостолът не изрече нито дума. Само очите му станаха още по-хладни и презрителни.
– Ти к’во си мислиш бе?! Айде сега, знам к’во би направил, ако се заселиш тук. Ша основеш комитетчета, ша замътиш главите на раята и ша им дрънкаш, че трябва сами да завоюват свободата и успеха си. И европейските инвестиции ша секнат! Сега, момче, не е време за комитети, а за фондове, бордове и приватизации с тлъсти комисионни.
Дяконът продължи да мълчи. Върху твърдите му устни се появиха бръчки на отвращение.
– А ти за какъв се мислиш? – продължи да крещи премиерът. – Аз за тая власт съм гладувал, ял съм само филии свинска мас, крадял съм, насилвал съм, вместо да гася пожари, съм ги разпалвал! Зарад’ тоя стол, момче, съм се пулил в камерите кат’ поп фолк певачка, разтягал съм локуми, обещавал съм чудеса! Няма да ти позволя да ме прецакаш!
Върху ниското чело на борсука се появи упорита бръчка.
– Ти к’ва я мислиш? Нали уж си бил любител на спорта. Скачал си през рова като лъв! Ако дигам пенсии и заплати, нали няма да остане и грош за спортни зали, стадиони и магистрали. Няма да мога да пътувам и да насърчавам отборите. Ако любиш спорта, или ме подкрепяй, или се махай!
Мълчание.
Върху широкото, простовато лице на вожда се появи още по-силно раздразнение.
– Ами че ти си бил глупак бе! – кресна Малумников. – Как се държи власт с глупости като твоето тефтерче? Правил си се на ревизор и заклет счетоводител! Че, ако не оставиш другарите си да си подмажат малко филиите, нали утре ще те прецакат бе?! Как се държи власт без споделена плячка? Революционна каса дрън, дрън! Нали раята е за туй да я доим, да я доим и пак да я доим! Да оставиш своя Централен революционен комитет без никакви бонуси! Заради тая твоя глупост, хората ти са те предали на заптиетата и никой не се е втурнал да те спасява!
Мълчание.
– Мълчиш я, как да не мълчиш? Ти к’во направи за България, бе? Отвори ли европейските фондове, а? Направи ли поне един път като хората? Научи ли емигрантите да работят и да вкарват парите в България? Не! Само лигави приказки за чиста и свята република, борби, политическа емиграция. Кой е по-полезен за Отечеството, бе? Ти ли със своите лозунги и измислената ти чиста и свята република или аз с построените магистрали, с ниския външен дълг и с овладяната организирана престъпност. Хората ровели в боклука, а? Ами да ровят и в боклука има храна! Младите бягали от България? Нека слугуват кат’ гурбетчии и да си хранят майките, татковците и бабите! Така ще можем да намалим пенсиите. Ако работят добре, ще можем дори да ги спрем. Мен тия глупости не ме интересуват. Аз мисля за великите неща. Ето, ша построя хубави магистрали та момичетата ни да могат да си изкарват хляба там! Лошо ли е, а?
Апостолът сви погнусено устни, а в очите му имаше истински потрес.
– Слушай, Дяконе, махай се оттук! – изръмжа премиерът. – Ако искаш мангизи, може и да се спазарим с теб. Ако пък смяташ да поостанеш, ша ти намеря някое хубаво посолство или сладка държавна службица. Ама няма да ми мътиш водата с твоята демокрация, народни неволи и борби!
Левски мълчаливо поклати отрицателно глава.
– Добре тогаз! – озъби се Безпардонов. – Ша те пречукам, да знаеш. Ама аз не съм балък, момче! Никакво славно бесило, никакви възможности за героизация! Ша ти спретна едно компроматче. Ша ти пробутат някакви доказателства, че си в престъпна група. Или „наглите” или „хиените”, или „дрогираните”. Ша пишат в медиите, че си криминално проявен и имаш куп висящи дела! После ша те натикам в централния затвор и там ша се сбиеш с някого и ша ти видят сметката! Пандизджийска работа, няма да има виновни! Тъй че, ако имаш капка акъл, махай се, Дяконе!
Дякона сви устни и отново поклати отрицателно глава.
– И що се инатиш? Мислиш, че стадото не ме харесва и се готви за борба, тъй ли? Против мене са само шепа учени идиоти и откачени чудаци. Ами направи си сам справката, бе! При последното преброяване, имах 51% рейтинг. Стадото ме обожава и блее възхвали в хор! А като се поразходя из провинцията с болното от левкемия хлапе, като го накарам да ми благодари публично със сълзи на очи, процентите ша станат 60! Тъй да си знаеш. И за к’во са ти тез твоите комитетчета?
Борсукът изпръхтя презрително, а в очите на Апостола се появи искрен ужас.
Значи ти наистина си вярвал, че народът иска свобода?! – прихна премиерът. – Амчи ти си бил голям наивник бе! Този народ иска само къшей хляб, минимална заплата и зрелища! И е готов да ми целува ръка, да си знаеш!
Килията се озари от ослепителна светлина и Апостолът изчезна в нея.
Боко Тиквата наперено излезе. Беше победил.
„Не е зле да турим още портретчета на тоя по стените” – помисли си самодоволно. – „Той е вече безопасен! Като научи що за стадо е тръгнал да спасява, никога повече няма да се върне!”
Това е тъжната приказка. Но, преди да се спусне завесата, искам да ви споделя нещо страшно.
Аз също се боя, че духът на Апостола никога вече няма да се върне! Не сме достойни за това.

Паула Лайт – март 2012 г. Bulgaria
http://bg.netlog.com/paula_light
http://www.bulgariasega.com/usa_canada_bulgari/5022.html

ПРИКАЗКА ЗА КУЧКАРЯ И НЕГОВИТЕ ПСЕТА

Днес чух как премиерът на една европейска държава сравни себе си с храбър кучкар, а народът, който го бе издигнал от калта, където му беше мястото, с кучета, които трябва да бъдат държани „здраво”. Сигурно тази екзотична аналогия би ме разсмяла искрено, ако държавата не се казваше България, премиерът, Бойко Борисов, а тварите, от които се очакваше да слушкат, да не хапят, да не лаят и да ближат ботушите на добрия господар, не бяхме ние, българите.
Тогава, сънувах страшен сън. Насън видях как един нискочел, гръмогласен и простоват субект попадна на върха на еволюционната стълбица, назоваван почтително „кучкар”, „звероукротител”, дресьор”. Направо тръпки да те побият! Какво може да бъде казано за общност, в която един жалък примитив като Борисов може да бъде виждан на върха на пирамидата? Какви следва да бъдат тия под него?! Дори първичният органичен бульон, от който, според материалистите, е произлязъл животът, би следвало да се възприема за нещо по-висше от ония, за които връх, венец и господар е Пожарникарят!
Та в моя кошмар видях Борисов с ловджийски рог в ръка, начело на свирепа кучешка глутница. Те преследваха всичко, което можеше да лази, хвърчи, пълзи или тича пред тях, разкъсваха го и се избиваха един-друг за кокала.
Там беше яростният, хищен и доста побъркан доберман, Цветан Цветанов. За доберманите се говорят злокобни неща. Създателите им са сътворили развитие, при което черепът се оказва тесен за без друго не обилния мозък и, накрая, някои костни пластинки притискат мозъчната тъкан, животното полудява и разкъсва господаря си.
Също рамо до рамо с великия ловец, препускаше кучето-убиец, Ротвайлерът Дянков, който, потресен от собствените си физически и психически деформации, често освирепяваше дотам, че, с пяна на уста, се нахвърляше дори върху престарелите мравчици-пенсионери. Фокстериерът Плевнелиев ровеше с лапи земята за да надуши следи и тържествено откриваше нови ловни пътеки и ловни полета.
Имаше и една доста поостаряла и малко грозновата хрътка, която скимтеше, лаеше, тичаше в кръг и отчаяно се опитваше да зарови лайната, произведени духовно и словесно от висшия й господар. Хрътката Цецка Цачева.
Описвам само малка част от глутницата на първия кучкар в нашата държава. Пропуснах затлъстялата, добродушна и пасивна сантбернарка, Искра Федосиева, безличните, вечно лаещи срещу дивеча и послушни гончета, депутатите от ГЕРБ. Но, при такава обилна кучешка популация, не може да се сетиш за всички.
След тази свирепа господарска глутница търчаха със скимтене и комична имитация на свиреп лай опозиционните псета: Тук беше пекинезът Сержо Станишев, със сплескана муцуна и сексуална ориентация, но с неуморна свирепа простотия, пинчерът Сидеров, който, по духовна сила и красота, се родееше с плъховете и, подобно на тях, беше близал ръката на кучкаря, а сега вече бе готов да я захапе. Човек можеше да види и дакелът Доган, който изглеждаше кротък, победен и опитомен, но, при първа възможност, би се впил в гърлото на кучкаря. Нека не забравяме и за кокершпаньола Янев, който изглеждаше благ и безобиден и също толкова тъп и, когато се опиташе да залае, само разсмиваше глутницата. Най-отзад, на опашката подтичваше кралският пудел Симеон. Той не можеше да гони, не умееше да хапе, нито дори да лае, но пък си имаше синя аристократична кръв. На лице бяха и двете немски овчарки, Мартин и Иван, които се опитваха да минат за свирепи, но езиците им сами се вадеха в готовност за близане, появеше ли се шанс да се доберат до някой недооглозган кокал.
А какво да кажем за фона, за масовката или миманса, т.е., за кученцата, които само стоят и наблюдават парада на фаворитите?! Тук бяха болонките журналисти от политическия слугинаж, които са най-многобройната пасмина от кучешката популация. Рамо до рамо с тях се кипреха декоративните пудели-манекенки, поп фолк певачки или „миски”, чиято заветна мечта бе да оближат…на някой от великата глутница или даже на самия кучкар (само да им дадат някоя предизборна халтура).
А къде бяхме ние, скъпи мои приятели? Намериха ли местенце в моя сън и обикновените, неопощените, ненахранени и необезпаразитени нищожества, наричани в България електорат?
Е, тъй като нито глутницата, нито свитата й е хукнала нанякъде да бяга, на въженцата остава да увиснем ние. Защото ние сме помиярите! За какво ни ползва Великият кучешки господар?
Той не разчита да му помагаме в лова, защото тайно съчувстваме на дивеча и у нас дивото зове.
Не ни подхвърля кокали, тъй като се досеща, че бихме ги изгризали, но, след това, едва ли бихме облизали ръката му.
Не ни свири със сладкогласия си ловджийски рог, тъй като не си мисли, че ще завием от солидарност или приветствено ще заскимтим. Не, ние ще заръмжим дълбоко и яростно и ще видим дали е защитено гърлото на кучкаря.
Ето защо, ние ядем помия, слагат ни електорални номера на ушите, затварят ни в кучкарници, говорят ни, че месото съществува само в легендите, зародили се в дебрите на леса. Ние сме пълни със СРС – бръмбари, вместо бълхи, опашките ни са подвити и пълни с тръни и репеи, а, когато намерят удобен повод, с радост ни натикват в кучкарници и дерат кожите ни за палта. После ни убиват с тухли или камъни по главите и твърдят, че са ни евтанизирали.
Когато дойде денят на изборите, слагат в рядката ни помия по някой кокал, твърдят, че ни помагали да се европеизираме, да се бойковизираме и отчитат луди пари за програмите, с които ни просвещавали. Помиярска съдба!
Но, ако бях на мястото на нискочелия нагъл и примитивен кучкар, бих треперил не от глутницата, не от нейната опозиция, не от декоративните зрители, а само от помиярите. Защото ние няма какво да губим и добре помним красотата на това да бъдем свободни вълци. Защото у нас свободата, достойнството и поривът на дивото все още зоват!
И нека кучкарят си припомни за един много мъдър древноелински мит, за Актеон, ловецът, когото разкъсали собствените му хрътки!

Паула Лайт – 25.06.2011г.
http://www.facebook.com/PaulaVerityLight
http://bg.netlog.com/paula_light

ЧЕРЕШКАТА ВЪРХУ ТОРТАТА

Не знам на какво се дължи този странен феномен. Може би, на някакъв неразбираем код, заложен в човешките гени. Фактът, обаче, си е налице. Повечето народи изпитват добродушно снизхождение, състрадателна загриженост или дори някаква особена почит към чалнатите, идиотите, лудите или малоумните по рождение. Пазят ги, хранят ги, грижат се за тях и дори, при някои племена и народи, ги прогласяват за свещени и недосегаеми.

При племето Йоруба в Западна Африка, например, съществува мит как бог Обатала Белият, създателят на човеците, веднъж се напил с палмово вино. Той бил горд и самонадеян с таланта си и продължил да работи в нетрезво състояние.

Тогава създал глупаците, пияниците, олигофрените.

И до днес иначе суровите хора от тая бедна общност примирено търпят издевателствата на такива нещастници.

Ако шефът ти е йоруба и ти отидеш на работа пиян, няма да бъдеш уволнен, а той ще охка състрадателно и ще нареди да ти слагат студен компрес на главата.

Навред из селата на това племе хората хранят и отглеждат умствено неразвитите си членове.

На другия край на света, в славянска Русия, наричат такива личности „юродиви”, вярват, че, кой знае защо, те са по-близо до Бога и се стремят да им помагат и да се грижат за тях. Никой не ги тормози, нито им се присмива.

В Англия и САЩ наричат такива хора „cracky” или „loony” и добродушно търпят издевателствата им.

Всичко това съвсем не е лошо, защото е признак на достоен за уважение хуманизъм. Но, все пак, мисля, че да поставяш такива човешки същества на върха на социално-политическата пирамида, начело на своята държава, също е вид особена лудост. Доколкото знам, това чудо съществува само в България.

Нека се върнем в епохата на социалистическата диктатура, в „татово” време. Може би, тогава бяха положени основите на тая странна традиция да ни управляват идиоти!

Тодор Живков си беше един отявлен селски простак, неспособен на ораторски чудеса, който често в речите си сипеше невероятни глупости.

Сигурно всички от онова поколение си спомнят как беше заявил мъдро в една своя реч: „Тая година полупроводници, а догодина, цели!”

На един български град закъсал без поминък, за който беше чул, че почвата подхождала да се сеят картофи, беше заявил, че хората ядат повече, отколкото печелят и покровителствено ги беше насърчил: „Дръжте се за картофите!”

Бисерите на тато нямаха край. Родителите ни с усмивка имитираха новогодишната му реч, която неизменно завършваше с лозунга: „Да живее нашата Татковина, НРБ!” В речта имаше куп чудатости. Например, бай Тодор обичаше да казва „хилядо” вместо „хиляда” Или да хвали с пяна на уста социализъма, марксизъма лененизъма, но за няколко десетилетия всички му бяха свикнали.

Нещо повече, обикновените хора реагираха на тази простотия с някаква развеселена и разнежена толерантност. Битуваше идеята, че човечецът е добър ама наивен и тия гадове, подчинените му, го „лъжат”! Така българите си обясняваха всяка проява на насилие, вопиюща глупост и безхаберна простотия в държавното управление.

Ако мислите, че тато съзнаваше себе си като глупак, дълбоко грешите! Напротив, той се смяташе за задълбочен теоретик на марксизма и ленинизма и избраните му съчинения, доста томове в луксозна опаковка, украсяваха всеки кабинет на средната номенклатура и бяха превеждани на множество езици. Разбира се, за сметка на България!

Може да ви звучи невероятно, но в българското посолство в Лагос можеха да бъдат намерени съчиненията на Тодор Живков както на български, така и преведени на йоруба!

Познавам една специалистка, българска филология, която на времето се дипломира с темата „Сложните съчинени изречения в трудовете на другаря Тодор Живков”

Когато я будалках за това, ми отговаряше през смях, че ползата била двойна: Така се налагало да прочете голяма част от съчиненията, които били много смешни, а и на нито един преподавател не би му стискало да й напише двойка на защитата.

Традицията за стремеж към идиотия в държавното управление продължи и след, както казват шеговито хората, „избухването на демокрацията”.

Няма да се спирам подробно на епизодичните герои, които прехвърчаха на политическия небосклон като комети.

Димитър Попов с неговото „За бога, братя, не купувайте!”; Ренета Инджова с битката й срещу мафията и т.н. и т.н. Ще прескоча още няколко политици, за да се спра направо на Симеон Сакскобурготски.

Невероятните му речи са паметни в съзнанието на българите. Например, как щял да оправи България за осемстотин дни, как българите трябвало да си „оправят чипа” и други незаменими бисери. От време на време, когато опашатите му лъжи и безумни фантазии ставаха нетърпими, той призоваваше „поданиците си” снизходително: „Вервайте ми!”

Имидж мейкърите му, ако се изразя с тази грозна чуждица, направо се виждаха в чудо. Те се опитваха да извинят и обяснят простотиите на вожда си с недобро владеене на езика. Слушала съм го, обаче, да говори и на английски и отговорно заявявам, че проблемът му не беше лингвистичен. И в тия случаи той говореше езика безупречно, но изразяваше все същите простотии!

Накрая, на някой дойде спасителната идея премиерът да се самообяви за „господар на мълчанието”. Защото много мълчаливите хора или са глупаци, или мъдреци, а в съзнанието на царедворците битуваше надеждата да се опитат да изкарат протежето си мъдрец.

Впрочем, не беше нужно голямо усилие, за да пробутат на народа мита за „добрия Симеончо”. Българинът обича да го управляват глупаци и бе готов разнежено да целува и обувките на тоя клоун. Това народно настроение продължи, докато безчинствата на фаворита му в заграбване на имоти, изсичане на гори и банкови афери минаха всякакви граници. Сега неговото движение не е получило достатъчно гласове дори и за да влезе в парламента!

Все пак, въпреки цялата си антипатия към този „национален герой”, съм готова да се съглася, че у „царя”, както го наричаха блюдолизците, имаше и нещо добро. Той поне външно успяваше да покаже някакво лустро, което се дължеше на много десетилетия усилено добро възпитание. И, поне когато мълчеше, имаше благовиден и благоприличен вид.

Освен това, Европа е наясно, че такива беди се случват в големите монархически родове и се дължат на кръвосмешения, ставали поколения наред. Ако не си допускал в генотипа си малко свежа плебейска или пролетарска кръв с векове, твоята ДНК информация ще се предаде на наследниците изродена и, накрая, вследствие трагичната еволюционна девалвация, ще се стигне до явления като Симеон Сакскобурготски!

Та европейският елит припознаваше у царя неудачник, черна овца и провал, но, все пак, един от своите!

Черешката върху тортата на нашето изборно безумие, обаче, цъфна, когато на премиерското кресло седна пожарникарят Бойко Борисов.

Неговата кариера беше направо шеметна. От милиционер и пожарникар той станал мутра, регистрирал през деветдесетте години десетина фирми на ръба на закона и отвъд и доста позабогатял. След това, по безумната логика на българското мислене, бе назначен за главен секретар на МВР. После, някак набързо стана столичен кмет, спретна си някаква партийка, спечели изборите и оглави българското правителство.

У пожарникаря битува една черта, която определено липсваше на неговите предшественици – болезнено честолюбие и отчаяно желание да се изявява в степен, която психиатрите наричат „мегаломания”. Мисля, че той се е въртял и се върти суетно пред телевизионните камери по-често и по-упорито и от най-кокетната манекенка или поп фолк певица. Бедата му е там, че искрено си вярва как всяка негова дума е истински бисер!

Издънките му започнаха още по времето на парламентарните избори, когато в Чикаго определи възрастните избиратели в България като „лош човешки материал”. Репликата шокира мнозина, но някак си я замазаха, обвинявайки журналистите, че са я извадили от контеста. Никой не подозираше, че бисерите на пожарникаря едва сега започват!

Тъй като премъдростите му са прекалено много, ще ги сортирам условно на няколко категории: зле употребени лексеми, комични гафове, сериозни политически издънки.

Нека започна от най-безобидното, просташките думи. Вероятно, хора, които обичат словото, са били впечатлени, че в своите премъдрости българският премиер назовава кюфтетата „кюфтаци”, шортите „шортета” и т.н. Истина е, че такива сленгови изцепки са неприятни, когато се ронят от устата на първия човек в държавата, но, все пак, се търпят.

По-малко търпими са опитите на Бат’ Бойко, както го назовават феновете му, да ни поучава. Ще дам само два много красноречиви примера.

В телевизионно интервю, в което ставаше дума за кризата и тежкото материално положение на българина, премиерът ни даде за пример на оцеляване майка си, която на времето се справяла с трудностите като сеела картофи и призова слисаните си сънародници да вършат същото. С този призив той надмина и тато!

В друго интервю, свързано с проблемите на безработицата, той оскърби фриволно куп достойни българи, като заяви, че, за да ги уволнят от работа, би трябвало добре да си помислят дали причината не е в самите тях.

Трагикомични са и поучителните му слова с главен герой добрият Бойко Борисов. Например, колко беден бил някога и как бил принуден да яде филийка, намазана със свинска мас. Недоизреченият контест гласеше, че, благодарение на голямата му кадърност, той сам се е издигнал до сегашните си шеметни висоти!

Тия абсурдни речи са смешни и жалки, но, въпреки че будят присмех, те не правят големи бели.

Ала в речите на пожарникаря има не само гафове, но и гадости!

Неговият министър и протеже Симион Дянков определи академиците от БАН като безполезни   феодални старци, а премиерът с нищо не опроверга изявленията им.

Бойко си позволи да нарече „нагли” две достойни дами, магистрати, които, за да изразят принципното си несъгласие с кадруването и лобирането в съдебната система, направиха моралния избор да подадат оставката си от ВСС.

„Нагли” той нарече и хората от опозицията, че си позволили да упражнят конституционното си право и да внесат вот за недоверие към правителството.

Наред с простотията и безмозъчната реч, пожарникарят се отличава и с дълбока и искрена самовлюбеност.

С истински патос той реже ленти и мълви как щял да влезе в историята.

Разглезено заявява, че щял да се заключи сам на рождения си ден (като,че ли някой го интересува това), защото не искал поздравленията и подаръците от „колегите” (подчинените) си. Момчето се цупи, че героизацията и обожествяването му от поданиците не са на необходимата висота.

Това си е негова лична работа и въпрос на култура и добри маниери, но когато заявява, че не искал да влезе в парламента, защото хората там му били неприятни, това чупи всеки рекорд по безумие и нахалство! Все пак, не би следвало да забравя, че се намираме в една парламентарна република

Не си струва да обсъждам позата му на мъченик, че бил преследван от комунистите и затова бил влязъл в школата в Симеоново само в най-непривлекателната специалност. Изглежда, човекът забравя, че е бил член на БКП ( напусна МВР в знак на протест, че  вече е деполитизирана) и хората, които помнят това, още са живи. Моето лично мнение е, че приемането му във Висше учебно заведение, макар и в не най-добрата специалност, е нечий безпринципен компромис, защото дори и от пожарникарите се изискват много научни и нравствени качества, за да си вършат работата добре.

Гафовете и издънките на вожда ни са безброй. Едва ли има българин, който вече да е в състояние да приеме на сериозно позицията му за промяна в размера на пенсиите или заплатите, на осигурителния стаж, на основната насока в енергийната политика на страната. Дори един ветропоказател би бил по-праволинеен от него и вече никой не му вярва.

Отново мъдрият пожарникар е заявил, че с вота за недоверие опозицията се стремяла да открадне това, което е останало! Всъщност, не че точно тази част от опозицията никога не е крадила, но с това изявление излиза, че ГЕРБ е заграбила повечето, а сега предстои разпределението на останките!

Бойко се проявява добре, може би, само на спортната площадка.

Засега, овчедушните българи кротко си мълчат и разнежено наблюдават невероятните спектакли в изпълнения на „своето момче”. Защото в националното ни самосъзнание простотията е започнала да се котира като нещо трогателно, похвално и забавно. „Горкото момче!”- сигурно цъкат с език нашенските съдници. – „Тия лоши министри го лъжат и за туй не ще да ни качва пенсиите!”

Все пак, намери се един човек, който искрено заяви, че царят е гол. Това беше Иван Славков, Батето, който вече не е сред нас, живите. Бог да го прости. Та някога той се обърна към премиера:

„ Бойко, дете мое”, – каза му.- „Когато пазеше кучетата на дъщеря ми, да беше прочел поне една книга!”

Мисля, че батето по душа си беше оптимист. Лично аз се съмнявам дали премиерът може да чете книги (Колко ли му е пипето по литература?!) а дори и да може, доколко ще се възползва от това свое умение.

Засега, пожарникарят е черешката върху тортата по глупост, простащина и срамно невежество.

Не казвам, че сред другите политици в Европа и по света има само ангели!

Силвио Берлузсконе и Никола Саркози са женкари. Владимир Путин е властен и отмъстителен. Барак Обама е бивш адвокат, а адвокатите рядко влизат в Рая. Но нито един от горспоменатите не е бил определян някога като невежа и глупак дори и от най-яростните си опоненти. Нито един!

Понякога ми се ще народът ни да не стигаше чак толкова далеч в своето състрадание и доброта. Нека се грижи за своите малоумни, нека, ако трябва, им отпусне президентски пенсии, но, за Бога, да не ги поставя на кормилото на държавното управление!

Защото, ако се следва възходящата градация,  какво чудо ще бъде следващият ни премиер? Какво?! Да си призная, страх ме е дори да си помисля!

Паула Лайт – 22.06.2011г.

http://www.facebook.com/PaulaVerityLight

http://bg.netlog.com/paula_light

ПОЖАРНИКАРЯТ И ПЕРАЧКАТА

Не бих искала читателите да бъдат заблудени от това романтично заглавие. Уви, материалът не е вълшебна приказка, а малко тъжна и доста смешна хроника за това как се формира едрият капитал в България, кой държи юздите на икономическата колесница и какъв е коренът на най-богатите и привилегировани наши съграждани. Героиня на моя разказ е една особено забележителна „дама”, Цветелина Бориславова Карагьозова, банкерка и инвеститор в туристическия бизнес и голямата „любов” на премиера-пожарникар, Бойко Борисов.

Съгласно статистиката, тя е сред десетте най-богати българи, а личният й капитал възлиза на над триста милиона лева.

Неотдавна, на едно интервю, дамата заяви, че е привърженик на езотеричния, духовен подход към парите, усетени през призмата на личното израстване, защото не можем да използваме за лично израстване нещо, което не сме придобили със собствени усилия и не се отнасяме към него с грижа и любов.

Ако не беше толкова смешно, щеше да е наистина печално, защото в отношението на Бориславова към парите и натрупването им, към бизнеспартньорите и интересите на другите хора има толкова грижа и любов, колкото в чувствата на една хиена към плячката й. Забележете, хиена, а не лъвица или бенгалска тигрица. Защото Цветелина не трупа собствени пари и не заграбва собствена плячка, а грабва по някой кървав къс месо от муцуните на истинските хищници, около които се върти пълзешком. Но, като всяка хиена, е готова да разкъса някой, който е по-слаб от нея.

Каква е действителната природа на финансовата дейност на тази „бизнесдама”, почетен консул на Република Исландия и човек, когото спрягат като координатор и балансьор на едрия капитал? Ами, драги приятели, подобно на цяла плеяда женици, майки, съпруги, тъщи или любовници на властимащите, тя си е просто една перачка на пари. Такава, каквато е тъщата на министъра на вътрешните работи, Цветан Цветанов, майката на Вальо Топлото и т.н. и т.н. Само че Цветелина пере гащите на премиера на нещастната ни държава и на кръговете около него. Затова мръсната пяна е повече, но възнаграждението, също.

Сигурно някои от вас си казват, че с радост биха запретнали ръкави и биха се кандидатирали за перачи при такова възнаграждение. Хубаво, но, за да стане една жена перачка на пари са нужни определени качества. Те не са нито морални, нито интелектуални. Необходимо е най-вече да има подходящия класово-партиен произход и да е вкусвала от месото на социалистическата трапеза във времена, когато ние познавахме само вкуса на кокалите. Бориславова отговаря на това изискване. Тя е дъщеря на Борислав Карагьозов, служител на ПГУ на Държавна сигурност, който развива своята дейност под маската на техническо лице в редица посолства на НРБ, в САЩ, Индонезия, Румъния, Испания.

До осемнадесетгодишната си възраст „малката перачка” рядко е стъпвала на нашата „земя като една човешка длан”. Тя придружава татенцето в различни дипломатически представителства, завършва руска гимназия в Букурещ и пак там започва да учи философия. Чудела съм се с какво философията привлича хора от една категория. Духовният събрат на дамата, Ахмед Доган също завършва тази специалност. Както и да е, поради отзоваване на баща й, Цветелина се завръща в България и завършва испанска и английска филология в Софийски университет и Международни икономически отношения в УНСС. Ползва се от всички привилегии на кръговете, близки до Държавна сигурност. Още като студентка работи в Международния отдел на университета. Когато завършва работи известно време в българското търговско дружество „Инко”, на което се носи славата на един от механизмите, с които червените източват пари. После е назначена да отговаря за Балканите в европейската фирма СПЕА, която се занимава с производство на тестово оборудване за електроника. Работи известно време и в стопанско обединение „Гъвкави автоматизирани производствени системи”(”ГАБС”). Изобщо, кариера на средно интелигентно и послушно социалистическо момиче, пръкнало се от подходящия класово-прогресивен корен. Ползва се от обичайните привилегии и върши обичайните малки подлости, които добрите червени девойки считат за свой партиен дълг. Сключва подходящ брак със Стефан Абаджиев, син на Иван Абаджиев кандидат-член на политбюро на ЦК на БКП и посланик на НРБ в Румъния. Произвежда подходящия брой деца (две), движи се в подходящата за подобните й социална среда. Но през 1989 задухва вятърът на промяната…

Според медийния фолклор, подобно на Жулиета, Цветелина среща своя Ромео, Бойко Борисов, в един автосервиз. Срещата е случайна и, както си ремонтират возилата, между тях спонтанно като тротил или динамит избухва дива, безумна любов. Жената изоставя семейство и деца и предано следва любимия си. Звучи много красиво, но абсурдно и невероятно. Как пък се случва тази романтична среща да съвпадне с промените, които изискват определени икономически мерки от Държавна сигурност, по-глобални и мащабни от смешните куфарни пари? И, дори да приемем, в името на безпристрастността, че тия двамата са събрани не от икономически задачи, а просто от стреличките на Амур, последвалите събития опровергават това.

Двамата влюбени не се гушкат далеч от света, а усърдно се занимават с финансово-материалните му аспекти. Вместо цветя и шампанско в леглото, хобито им е трескава регистрация на фирми. Вместо на еротичен куитос и духовно единение, те се отдават на търговско съдружие.

Същата година, (какво удивително съвпадение!), Цветелина напуска работата си и се захваща със собствен бизнес. В ранната й биография на перачка можем да я свържем със следните фирми:

„Ипон-2”-ООД, където е съсобственик с Бойко Борисов с дял 50% от капитала; „Прахайм”-ООД – Червен бряг, регистрирана през 1996 г., където е в съдружие с Бойко Борисов и с „Прайм инвестмънт тръст”, един от основните акционери и учредители на ТС Банк; „Цебра”-ООД, регистрирана през 1994 г., където е съдружник с Бойко Борисов и Живко Делчев (последният контролира ТС банк, банката на мутрите, където се перат натрупаните от рекет и престъпна дейност пари и се участва в приватизацията, тъй като никой не обследва произхода на кредити. Тази банка е рефинансирана от ДСК на гърба на клетите дребни спестители); „Сириус-2”-ООД, регистрирана през 1992 г. в съсобственост 50% на 50% с Бойко Борисов. До 1997 г. в съдружие с днешния премиер Бориславова е и в „Химтекс” – АД, заедно с Мирослав Дерменджиев. След това, на мястото на Бойко Борисов в съвета на директорите влиза Веселинка Карагьозова, майката на нашата героиня. Междувременно, с неизчерпаема енергия Цветелина става председател и на две фондации и регистрира офшорката „Трол” със седалище в Лихтенщайн, чийто търговски представител е в България. Адресът на представителството е същия като на „Ипон”.

Да ви кажа честно, направо ми се къса сърцето! Горките влюбени! При такъв усърден и свръх натоварен делови живот едва ли им е останало много време за любов. Но стига циркове! Нека напуснем за малко света на романтичните балади. Ще ви споделя какво, според мен, е събрало двете гургулици, какво движи партньорството им и ги кара да делят една съдба.

Мисля, че всичко опира до това как да се приватизира производствената и банкова дейност, да се изперат криминалните червени пари и да си вземат дължимото копоите на ДС. Необходимо е да се регистрират фирми на „наши хора”, подпомагани от босове на престъпния свят, през които да премине „голямото източване”. Офшорката сочи, че се касае и за пари, скатани зад граница. Повтарям, това е само хипотеза, но не виждам друг разумен начин, по който да се обяснят събитията. Пътищата на нашите герои се кръстосват с пътеките на тъмни субекти като Румен Николов – Пашата, Алексей Петров и други съмнителни особи, но, какво да се прави, класово-партиен дълг!

В еволюцията на нашата перачка, обаче, към 2 000 година настъпва революционен скок. От съмнителна бизнесдама тя се издига до солидна банкерка. Как става това?

Покрай СИК, „златната двойка” е доста гъста със Славчо Христов, който, от своя страна, е в центъра на известния кръг „Олимп”, свързан с хора от правителството на Иван Костов. През 2 000 г., чрез офшорни дружества, Славчо притежава над 40 % от капитала на „БРИБанк” и е председател на надзорния й съвет. През същата година, тази банка приватизира фалиралата Стопанска банка и двете се обединяват под името СИБанк. Тъй като Христов има контакти с правителството на Костов, през банката започват да минават почти всички държавни плащания: НОИ, БТК, НЕК, МВР, митници. След скандала с приватизацията на „Нефтохим”, банката започва да обслужва и парите на „Лукойл”. Малко след това охранителната фирма „Ипон”, която и дотогава охранява обекти на Славчо Христов, сключва договори за охрана на „Лукойл”, „Мобилтел” и други фирми, близки до властта.

През 2001 г., следвайки декрети  накъде ще задуха вятърът, още преди изборите Бойко Борисов става охрана на Симеон Сакскобурготски, а преданата му „любима” започва да придружава царица Маргарита на различни светски събития. По това време Бориславова е член на Управителния съвет на „Бентонит” – Кърджали и „ОЦК” – Кърджали, които са акционери на СИБанк. След идването на Симеон на власт, на това основание, тя е издигната за директор на Надзорния съвет на банката. Така тя поема управлението на мястото, в което много от акционерите са офшорни фирми и е спрягано като една от най-големите перачници на пари в България. Целта на нашата перачка е да се отърве от съмнителните капитали, да легализира банката, да предаде на фасадата й порядъчен облик. Затова, тя започва процес на отърваване от офшорките, вдига няколко пъти капитала, продава дялове, строи хотели, финансира Водноелектрически централи.

През 2003 г. офшорните фирми излизат окончателно. Бориславова започва да придобива дялове на свое име. Лично аз считам, че тия дялове не са нейни, а на Борисов, но това е само мое предположение. През въпросната година пожарникарят става главен секретар на МВР, погва съответните престъпни групировки, някога негови съратници и полага грижи голяма част от бизнеса на кръг „Олимп” да премине в нежните ръчички на неговата Цветелина. Очевидно, с оглед сомалийското отношение към правилата, законите и реда в България, по традиция този бизнес си върви с ония, които са на власт. Следваща задача на перачката е да сложи ръка върху колкото се може повече късове от българския туризъм. Така банката става основен кредитор на „Пампорово” – АД. През 2004 г. СИБанк финансира строителство в курорта на лифтове, писти, хотели. През същата година „Мултигруп” преотстъпва бившата резиденция на Тодор Живков в Приморско, „Перла” на банката. През 2006 г. Бориславова пряко или косвено вече притежава 46,78 % от банковия капитал.

Тъй като задачата за изпиране на мръсните пари вече е изпълнена, а пожарникарят е кмет на столицата, 70 % от банката са продадени на белгийската КВС, а нашата героиня запазва на свое име само 22,3 % от капитала, но не се отказва от позицията на шеф на Надзорния съвет.

За международните изяви на перачката също има какво да се каже. Сделката с исландския милиардер доказва, че акулите се надушват през седем морета и океани.

Все пак, какво в СИБанк прави най-скандално впечатление?

Обичайното е политиците, сами или чрез подставени лица, да се тъпчат с благинки до пръсване, докато са на власт, но в опозиция, макар и с болка в душите и глухо ръмжене да отстъпват кокала на новите управляващи муцуни. Тази банка, обаче, никой не я закача. Тя цъфти и процъфтява при Костов, при Симеон Сакскобургготски, при Станишев и тройната коалиция, а сега и при герберите. Тук са всички държавни плащания и клетите граждани се товарят с непосилни комисионни. При нито едно правителство не можа да се намери контролен орган, който да реагира на факта, че една съмнителна частна банка се е превърнала в трезор на държавата, както казва Велизар Енчев. Нещо повече, с използване на вътрешна информация банката смуче кръв по-ненаситно и от пиявица. Една година преди остатъчната приватизация на БТК тя започва трескаво изкупуване на компенсаторки, които, поради факта, че никъде не се котират, струват по 0,50 ст. парчето.

След това правителството на Сакскобургготски обявява, че 30 % от БТК ще се купуват с компенсаторни бонове и само за една нощ тези акции скачат повече от двойно. Изглежда, СИБанк, за разлика от простосмъртните бизнесмени, е имала вътрешна информация. Откъде иначе да знае за това решение предварително? По това време пожарникарят е главен секретар на МВР. Ясно… Само че тия никому ненужни хартии, неподходящи и за тоалетна хартия са давани като компенсация за репресирани и ограбени българи, чиито имоти, придобити с усилия и труд, са национализирани след славния септември. Ограбвайки ги по този начин нашите герои се тъпчат с нечия кръв, сълзи и загуби. Да им е сладко!

При конкурса на Държавна агенция Пътна инфраструктура за заплащане на винетките се случва тъй, че точно СИБанк прави най-изгодната оферта. Пак намирисва на получена под масата информация. И как да мислим това за щастлива случайност, когато министър Росен Плевнелиев е протеже на Бориславова, както и министъра на икономиката Трайко Трайков? Нима е случайност, че СИБанк, въпреки смяната на собствениците си, все още се нарича шеговито между хората „Цветелинбанк”?

Иначе перачката продължава да вилнее и да граби, разбира се, не само за своя сметка най-апетитните остатъци от вече оглозганата ни до дъно държавица. Сега се цели в зимните курорти. Организирала е „Асоциация за устойчиво развитие на планините” и строи хотел съвместно с дясната ръка на Доган, на когото се водят като собственост Боянските сараи. Не е ли тъжно, че всички зулуми на онова нищожество ще се разминат, в крайна сметка с едно съборено барбекю?

Интересен факт, който буди още размисли е и организацията Глобална България, чийто координатор е перачката. Там влизат особи като Валентин Златев („Лукойл”), Сашо Дечев („Овъргаз”), Светослав Божилов и Левон Хампарцунян (банкери), както и социолози, журналисти  („Дневник”, „Капитал”, „24 часа”). Очевидно, нашата мафия е еволюирала и, за разлика от самотните акули преди е започнала да се движи и храни на пасажи. Горко на нас, дребните рибки.

Питам се, все пак, щастлива ли е най-богатата дама в България? Носи ли й хармония и радост натрупаното имане? Приятно ли й е да бъде параван за имуществото на Борисов и подобните му?

Наричат я Жената Вамп, но не са прави. Подобен прякор е подходящ за жени, които коват сами съдбата си, а не за перачки и слугини на червената мафия. Хиените не са лъвове. И, все пак, искрено казано, я съжалявам, колкото и смешно да ви звучи това. През 1997 г. мутри, опоненти на Борисов в бизнеса, взривяват джипа й и претърпява множество страдания. Щерките й не се развиват в естествена среда и приятелят на едната вече е впрегнат да пере. Фирмата му е спечелила конкурс за работа по метрото по време на кметуването на пожарникаря. После сигурно е ужасно да нямаш насита и да не можеш да се спреш.

Веднъж, просто от любопитство изписах в търсачката „Цветелина Бориславова и благотворителност”. Не излезе нито един материал. Нито един! Очевидно, щедростта не е сред добродетелите на перачката.

Та каква е тая любов към спечелените с труд пари? Това духовно отношение към плячката? Такова отношение може да има човек, който с усилия и с пот на чело е умножил спечеленото от дядо си и баща си, без да граби чуждото. Или изобретатели и творци, гладували преди да получат признание като Форд, Бил Гейтс, Джоан Роулинг. В насладата от честно спечелените пари няма нищо лошо, нито срамно. Но, подчертавам, ЧЕСТНО.

Не знам как се чувства тази жена, когато отвори компютъра си и прочете някои коментари за себе си. Лично аз не одобрявам прекалената злоба и омраза на тия коментарии, но разбирам какво ги е породило. Гладни очи лошо гледат.

Бих посъветвала Цветелина Бориславова да прочете „Легенда за Рен Богатия” от моите „Легенди от Сините планини” или, ако това е под достойнството й, тия пасажи от Светото Евангелие, които са свързани с богатия, камилата и игленото ухо. Тогава добре да се замисли щастлива ли е с мръсните си пари, щастливи ли са децата й, чието детство е ограбила, разделяйки ги след развода и, може би, да промени нещо в живота си, защото няма кой знае каква гордост в това да бъдеш перачка на мръсни червени пари.

Паула Лайт  – 20.03.2011 г.

http://bg.netlog.com/paula_light

http://www.facebook.com/PaulaVerityLight

ИЗЛЕЗЕ ПОРЕДНАТА МИ КНИГА „ЛЕГЕНДИ ОТ СИНИТЕ ПЛАНИНИ” на Изд. „ДИЛОК”(във всички книжарници в страната)

http://dilok.net/article108.html

Книгата „Легенди от Сините планини”

Книгата „Легенди от Сините планини” автор Паула Лайт на издателство „ДИЛОК” http://dilok.net/ вече е на книжния пазар.

АНОТАЦИЯ

За да заблещука в душите ни перла, нужна е песъчинката на болката и страданието. За да се трансформира кипящата горчива смола в кехлибар, трябва да се премине през най-тежкото изпитание, наречено време.

Тези осем приказки от света на Сините планини ни даряват пътека към безкрайността. Пътека, по която разбирането ни за живота и смъртта, за любовта, за истинската мъдрост, за творчеството и милосърдието ще се извисят до ново, различно ниво.

Светът, в който ни въвежда авторката, е приказен и фантастичен. Но приказките, понякога, са по-истински от горчивата реалност.

Попитайте сърцата си и си спомнете за розата на Малкия принц, за крачката на Алиса през огледалото или за палавата усмивка на Питър Пан. Тогава затворете очи и смело поемете към Сините планини.

На добър път!

Книгата „Легенди от Сините планини”

Книгата „Легенди от Сините планини” автор Паула Лайт на издателство „ДИЛОК” http://dilok.net/ вече е на книжния пазар.

 

АНОТАЦИЯ

За да заблещука в душите ни перла, нужна е песъчинката на болката и страданието. За да се трансформира кипящата горчива смола в кехлибар, трябва да се премине през най-тежкото изпитание, наречено време.

Тези осем приказки от света на Сините планини ни даряват пътека към безкрайността. Пътека, по която разбирането ни за живота и смъртта, за любовта, за истинската мъдрост, за творчеството и милосърдието ще се извисят до ново, различно ниво.

Светът, в който ни въвежда авторката, е приказен и фантастичен. Но приказките, понякога, са по-истински от горчивата реалност.

Попитайте сърцата си и си спомнете за розата на Малкия принц, за крачката на Алиса през огледалото или за палавата усмивка на Питър Пан. Тогава затворете очи и смело поемете към Сините планини.

На добър път!

КОНТРАБАНДАТА – НАЧИН НА УПОТРЕБА

Отдавна, много отдавна, още от зората на държавността, се играе една и съща любима игра на котка и мишка. Котката е държавата с ненаситната си хазна, високите мита и акцизи, рояка бдящи чиновници, митничари, данъчни служители и пр. Мишката е символ на групите храбреци и тарикати, чиято заветна цел е да погълнат плячката сами, без да оставят и парченце за лакомата паст на котката. Играта се нарича контрабанда.

Предполагам, като ученици също сте чели за подвизите на интересните мъжаги-злодеи с мечове и револвери, които, в безлунни нощи, са акостирали на пусти брегове и, под самия душещ нос на ченгетата, са стоварвали сандъци с ямайски ром, хавански пури и други благинки. Имало само една малка, досадна подробност. При цялото си усърдие и заетост, тия смели мъже някак забравяли да се отчетат на държавата.

Книги като „Странноприемница Ямайка” на Дафне дьо Морие са придали на контрабандната игра блясъка на тайнственост, романтика и героизъм.

В ония славни времена, преди два-три века, въпросът се решавал с храбри хайки в мрака, с престрелки и някоя и друга бесилка за назидание.

Тук и сега, в първата половина на двадесет и първия век, в обновена България, поела по пътя на своето европейско развитие, играта продължава, но с доста променени правила.

В епохата на прехода, котката на българската държавност много измършавяла. Ребрата й се брояли, преплитала кълки и, както става с всяко изтощено животно, чиновниците-бълхи изпивали сетните капки на разредената й кръв.

На бълхите хич и не им пукало за котката. Малките им, гладки и затлъстели мозъци дори не си давали сметка, че, ако тя гушне букета, те също ще загинат от глад! Не, нито една бълха не си мислела как плячката да остане в устата на котката, неин приемник. Било ги яд, обаче, че всичките благинки са за мишките, а те, великите народни трибуни, могъщите управници, нямат никакъв дял в купона.

Така, българските политически бълхи били окончателно шута на държавната котка и сами мутирали в лакоми, охранени котараци.

После, управляващата котка привикала мишките, една по една, и ги „открехнала” за новите правила на играта контрабанда:

– Виж к’во, брато – казала им. – Дай да не се дърляме за глупости, а да си поделим плячката. Майната й на държавата! Нема да плащаш разните му мита и акцизи, ама ша кихнеш и за нас от печалбата. Ша стане добра далавера.

По-умните мишки решили, че новите правила ще намалят търговския риск и били лапи с котката. Сделката била скрепена.

Бедата, обаче, била в туй, че, на няколко години, управляващите котараци в парламентарната ни демократична република се сменяли. Те си знаели, че, не след дълго, плячката ще попадат в други муцуни и това ги правело още по-кръвожадни и по-лакоми.

Най-лесно било за червения котарак. Той си имал контрабандни канали, тайни сметки и престъпни аверчета още от епохата на развития социализъм. С посредничеството на братските комунистически партии, отдавна бил организирал вида на стоката, вноса, пая си. Даже си бил отгледал своя собствена порода мишоци, по-точно, свирепи пристанищни плъхове, еволюирали от някогашни барети, охранители в УБО, шпиони или спортисти. Тандемът работел в пълна хармония.

Не така просто било дереджето на синия котарак. Той все още си бил млад, до вчера, малко котенце, родило се на площадите в зората на демокрацията. Нямал си котешки роднини зад граница, нямал опит и стаж в лова на мишки и, понякога, контрабандистите направо се бъзикали с него.

Но младокът набързо отърсил козина и схванал правилата на играта: вместо в хазната, плячката отивала в партийната каса, откъдето се разпределяла по-лесно, или във фондации с благопристойни имена и дваж по-благопристойни цели.

След няколко откъснати или смазани опашки, изгризани уши и заложени капани с отрова, мишките най-после схванали намека, че с новия шеф шега не бива и се вградили в схемата. За това се погрижил един особено гаден, духовно скопен котешки екземпляр с прякор „Сивия кардинал”.

Оригинално решение намерил жълтият котарак, който си мислел, че още носи корона и се изживявал като лъв и цар на всички животни в гората.

Той черпел опита си в престъпните далавери от Лондонския финансов клуб, в който ултра червени пролетарски котараци и ултра жълти монархисти отдавна лочели от една и съща купичка.

Така, жълтият замяукал, че ще покани на държавната трапеза мъдри кучета, които да сложат край на контрабандата. Така, на българския финансов небосклон се появили хрътките от, служители на короната, чиято задача била да изпират отмъкнатата плячка, отчитана като техни хонорари и да я връщат в муцуните на жълтите котки, узаконена. Квотата на мишките малко намаляла, но, все още, имали достатъчно интерес да си сътрудничат с котешкото племе.

Но дошло времето на трите котки. Тогава зейнали три лакоми муцуни: на червения,  жълтия и на лукавия чер котарак, който бил най-охранен от тримата, но вечно хленчел за права и свободи на черните котки.

Та, появил се голям зор при решаването на въпроса как ще се дели плячката. Спасението дошло от друг, четвърти котарак, който се пишел пъстър, въпреки че червените му петна били най-много. Тримата напълнили купичката му с гъста сметана и той приел да посредничи как да си поделят плячката по Контролно пропусквателните пунктове и видовете стоки. Вярно, неведнъж партньорите се зъбели и хвърчели фъндъци козина в три цвята, но някак се оправяли. Всеки от тях си имал собствена кохорта от обслужващи ги мишки-контрабандисти.

Но, за кой ли път в злощастната ни родина завял вятърът на промяната!

Появил се нов, хищен, самоуверен котарак, мускулест и едър, със снежнобяла козина на когото дали името Пожарникаря.

– Ох, сладкият ни пухчо! – въздишали булките и мечтаели да отглеждат новия котарак върху меки родопски китеници и да го гушкат в собствените си легла.

– Какъв юнак, какъв хубавец! – дърпали мъжете оределите си мустаци и философствали над чаша ракия. – Той ще изгони ония свирепи и алчни котараци, ще натика плъховете в мишата дупка, дето им е мястото, ще напълни хазната и коремите ни!

Никой не искал да види лукавия жълт блясък в зениците на животното. Не! Хората гледали на него като на бяла лястовичка на надеждата. Те знаели за това, че гаси пожари, но не знаели, че може и да ги разпалва. Знаели, че е ужас за плъхове и мишки, но не знаели, че често се пазари край мишите дупки за сирене. Знаели, че ненавижда алчните котараци в познатите им цветове, но не знаели, че просто иска да грабне плячката им и то не за да я сложи в хазната, а в своята собствена муцуна.

Когато седнал на владетелския трон, белият котарак си имал пая от тринадесет фирми, някои прекратени, а други, действащи, както и банка на името на своята писана, през която минавали всичките по-солидни финансови операции на държавния бюджет. Нямал си, обаче, дял от плячката, носена отвъд границата ни от плъхове и мишки, а това много го тормозело. Наред с всичко друго, трябвало да пази и имиджа си на борец срещу престъпността и за народно благоденствие.

Така, белият котарак, който с гордост носел името си Пожарникаря набързо овладял всичките трикове на илюзионизма.

Под блясъка на телевизионни камери, той вкарал в миша дупка няколко измършавели, тъпи мишки, които просто не умеели да преговарят адекватно с котешкото племе, а хората засияли от радост, че новакът ще сложи край на кражбите, анархията и разсипията.

После албиносът тихо като мишка, лукаво като хиена и ловко като маймуна започнал да гради своята собствена котешка империя.

Няма да се спирам на сортовете плячка като дрога, месо или горива. Не знам дали котаракът е успял да сложи лапа и върху тези блага.

Ще се спра само на въпроса за цигарите.

Когато албиносът се възкачи на трона на държавното управление, търговията с цигари беше доста стабилна и спокойна. Цените не се бяха менили скоро и голяма част от дължимите акцизи действително постъпваха в държавната хазна. А българинът просто не може без тютюна. Може да се лиши от брачен партньор, от имоти, от хляба дори, стига да има възможност, след всяка загуба, нервно да си запали цигара.

Лукавият албинос видял огромния потенциал в тази наша национална страст. Той започнал жално да мяука пред достатъчно на брой телевизионни камери колко ограбена била хазната след управлението на останалите котараци, колко е тежка световната криза, как трудно било да върже бюджета. После, драстично увеличил акциза върху цигарите.

Земята българска екнала от жаловити стонове, писъци и проклятия.

Видиотени от никотинов глад старци търсели по улиците недопушени фасове. Съпруги и съпрузи се карали помежду си и крещели на децата си: „Аз нямам пари за цигари, а те шоколад взели да ми искат!”

Почтени учителки сънували как разбиват павилиони с цигари, университетски професори, с разтреперани пръсти, просели по някой и друг къс от доста по-заможните си студенти.

Появило се ново чудо. Електронната цигара, с която може да откажеш истинските. Така, сериозни и улегнали граждани засвяткали с чудатото приспособление като извънземни. Но после смутено шепнели:

– Колега, още не съм отвикнал от тютюна. ‘Айде, черпи с една истинска цигарка!

На всеки ъгъл се появили надписи: „Продавам тютюн и машинки за свиване на цигари.”

Предприемчиви работници-хигиенисти от цигарените фабрики започнали да търгуват с тютюнеца, който измитали от земята.

Конкуренцията загрубяла. Производители на електронни цигари гръмко обвинявали съперниците си, че продават „китайски боклуци”, които увреждали мозъка.

Албиносът се хилел доволно. Стореното от него било дало небивал шанс на родната контрабанда с цигари.

От времето на революционните комитети, никого не били посрещали с такъв възторг мишоците. От гадни плъхове, контрабандистите станали „симпатяги”, „наши момчета”, „смелчаги”.

Дори стариците открехвали съседите си къде са чули за най-близък контрабанден пункт, а предприемчиви безработни булки вземали по няколко стека на консигнация и тръгвали да ги продават на дребно, от врата на врата срещу малка печалба.

Всеки благославял контрабандиста като съвременен Робин Худ, народен спасител и юнак.

А котаракът албинос доволно се облизвал. Сам бивш мишок, съсобственик на фабрика за „Марлборо” и „Мелник” уличена в производство на фалшиви цигари – менте в Крайморие, той знаел как да дресира и организира бандата си от плъхове. Фабриката му била разследвана през 1995 г., но, някак на магия, продължила да работи до 1997 г. Съдружник му бил и небезизвестният подземен плъх Румен Николов-Пашата. Тогава шеф на местното РПУ бил Георги Пенев, който след това станал шеф на Бургаския клон от охранителната фирма на пожарникаря. По време на разследването, нашият все още мъничек плъх изобщо не бил разпитван.

И така, в резултат на добре организираната цигарена афера сега, личната хазна на котарака-албинос прелива, а в народната се гонят ветровете.

Но, поне според мен, „Белият” си има и друга заветна цел. Ако успее да съхрани това статукво, докато е на власт, тютюневите предприятия съвсем ще фалират. После, колко му е да ги приватизира чрез подставени лица на безценица?!

Стъпка по стъпка, нашият герой с хищните си лапи, претърпява интересна еволюция: От плъх, в котарак, а от котарак, в хищен тигър.

Но стига съм ви разказвала приказки в този хубав неделен ден! Я да взема да си запаля една контрабандна цигарка, да си сипя от домашната ракийка, произведена без акцизи, в нелегален казан от барабаните на две стари перални и да си направя салатка от генно обработени доматени мутанти.

Наздраве! Да живее контрабандата!

Паула Лайт – 25.07.2010 г.

http://bg.netlog.com/paula_light

Книгата „Пътища“ на Димитра Г. и Паула Лайт.

Скоро ще излезе новата книга „Пътища“ на Димитра Г. и Паула Лайт.

АНОТАЦИЯ

Това е разказ за пътищата на една смела жена от черното зло на комунистическа България, през кървавата мелница на емигрантската участ, до висините на икономическия, културен и политически елит на САЩ. От репресиите, тормоза, униженията и сивия труд до познанството с множество интересни личности, включително писателят Труман Капоти, който ако не беше покосен от тежката болест и смъртта щеше да разкаже тази необикновена история, вместо мен.

Паула Верити Лайт.

ХРИСТОС ВЪЗКРЕСЕ!

Синът Божи понесе страданието на мъченическата смърт, на разпятието и мрака, за да измие с кръвта си нашите грехове и да освети пътя към нашето спасение.

Преди неделята е бил петъкът. Денят, когато на оня мрачен хълм, на Голгота, Той е умрял сред безумните крясъци на озлобената тълпа: „Разпни го!”

Може би, мислите, че тия викове са надавали някакви чудовищни варвари, някакви зверове, неразбираеми за съвременната ни епоха? Грешите! В ония страшни дни, пътят към Разпятието е бил трасиран от хора като нас.

Не ви ли напомня първосвещеникът Кайафа за съдия, манипулиран от безскрупулни търговци, живели тогава? Нима демагогският жест, с който Пилат Понтийски си измива ръцете и въпросът му „какво е истина” не ви приличат на продажните слугуващи журналисти днес? С какво лукавите фарисеи се различават от лукавите наши политици? Не прилича ли римският войник, забил копието си в изтерзаното тяло на кръста, на оня изрод, отрязал крачетата на кучето Мими?

Да, в оня злокобен ден Иисус е умрял сред безразличието, интересчийството и злобата на хора като нас. Нои е имал величието и силата да им прости и да каже: „Господи, прости им! Те не знаят какво вършат.”

Христос е измил с кръвта си черното зло, бликащо от човешките души и ни е обещал смисъл, надежда и спасение.

Без пазарлъци и условия, без гняв и презрение. Само с един завет: да се обичаме.

Защото само единението и любовта са способни да се възправят срещу мрака на злото. Ако в душите ни има обич, толерантност и прошка, ще бликне светлината на Възкресението. Ще възкръснат надеждата, вярата в доброто, Отечеството ни, човещината ни.

Нека вярваме в себе си и в Доброто, приятели!

Паула Лайт

http://bg.netlog.com/paula_light

СЛОВОТО (Долу цензурата!)

В началото на времето и пространството, преди материалната вселена да разцъфне като цвете, преди от хаоса и мрака да се зароди светлината и хармонията на битието, господар на всичко било мълчанието. В “Битие”/1:1/ е речено: “В началото бе Словото”… Думите са извор на живот, на творчество, на съзидателна сила. Те са божествени. Чрез тях блика светлината на божествената истина. Като техен антипод, мълчанието е свързано с мрака, студа, смъртта.
Праведното слово е велика сила. То кърми сърцата и умовете. То зарежда пулсиращата душа на живота. Всеки творец, всеки, чието оръжие са думите, следва стъпките на нашия Създател. Обмяната на мисли, идеи, знания и вдъхновение чрез писаното и неписано слово ни превръща в хора, в мислещи създания. Когато в средновековните ръкописи става дума за животните, се използва израза “безсловесни твари”. Словото е израз на нашата човечност, на това, че от цялото творение на живота ние сме венецът, съществата, най-близо до Бог.
Нека проникнем зад символите и образите, по-близо до сърцевината на Библейските истини.
В Райската градина, Адам и Ева не познават срама от голотата, труда, болката, зачатието и раждането. Те са невинни, защото са невежи. Нима смятате, че Бог случайно е поставил дървото с ябълката на познанието на видно място? Дали първите човешки деца биха забелязали един-единствен плод сред изобилието, ако Създателят не беше пожелал това? Забраната е тест за еволюционното израстване на човека. Животните са покорни, а мислещите същества – любознателни, самостоятелни, дръзки. Когато пожелал да вкуси от забранения плод, човекът успешно издържал теста. Така в инертната животинска материя пламнала искрата на Божественото и творческо начало. Не гневен Бог прогонил първите хора от Рая, а натъжен, но горд Баща им дал благословията си да творят и, ако могат, да станат богоподобни. А преди съзиданието да стане прекрасно, винаги има студ, мрак, труд и болка. Така се ражда новото начало и се постига правото да бъдеш свободен. Подобно на своя Създател, Адам и Ева, изпратени да сътворят свой собствен Рай, са черпили вдъхновение от Словото, от размяната на мисли, облечени в думи, от песента. И Божественото начало у човека би ни възвисявало все повече и повече, ако не беше случилото се при градежа на кулата във Вавилон.
Библията не бива да се възприема буквално, като наивна детска приказка. Тя е код, зад който се крият дълбоки и значителни духовни истини.
Нима наистина възприемате сериозно представата, че хората някога запретнали ръкави и решили, с камъни и зидария, да издигнат кула до самото небе? Ето такова буквално възприемане на библейския текст дава основание на плиткоумните атеисти да твърдят, че Свещената книга е суеверна детинска глупост.
Всъщност, Вавилонската кула символизира възвисяването и развитието на човешкия дух, неговото издигане до Божествената мъдрост и светлина. Кое е правело възможно човекът да разпери криле в светъл и дързък полет? Словото! Обмяната на мисли, знания и откровения. Духовното разбирателство на човеците и осъзнаването им, че са едно общо, задружно, любящо семейство.
Кулата на духа рухва, когато рухва това разбиране. Говоренето на различни езици означава не едни да говорят български, други – турски, трети – английски, а четвърти – руски. Не, това е символ на загубата на силата на Словото. Сред хората свиват гнезда лицемерието, страха, фалшивите думи, лъжата, бягството от сърдечното откровение и възвишеният човешки дух рухва в развалини.
Свободното, хармонично и честно човешко общуване е сила, сила, която може да ни издигне до самите небеса.
Тази магическа, неповторима, велика сила на думите е намерила израз и в тайнствата на учението Кабала. Гебура, един от Божествените аспекти (сефирот) е израз на активната справедливост и строгостта. Това е ферментът, който ни тласка да унищожаваме злото, да рушим онова, което пречи на обновлението и светлината. Гебура зове да изпепелим старите, прогнили дървета, за да могат да израстнат младите фиданки; да разчистим развалините, за да съградим новото. Кабала говори за най-могъщото мистично оръжие и го зове “мечът на Гебура”. Мечът на Гебура, всъщност, е справедливото слово.
Мистичната и свещена чаша на Граал не е материален съд, изкован от скъпоценни метали, в който са излели от Христовата кръв, както твърди легендата. Тя е символ на Словото на Сина Божи, на притчите за братство, любов и светлина, с които Той е вдъхновявал рибари, митари и блудници преди повече от 2000 години. Словото е квитесценцията на Божественото начало у Него.
Словото! Без този израз на сияйната божественост и на събудилата се човечност ние бързо бихме деградирали и западнали до животинско тъпоумие и поквара. Общуването чрез думи, свещеният и волен обмен на истини, писани и изречени, е другата дума за цивилизация.
Затова, още от зората на времето, егоцентриците и тираните, ония, които желаят Светлината да угасне, за да не осветява тъмните им дела и словото да замлъкне, за да не разобличава злото, което творят, мразят и преследват свободната човешка реч.
В Древния Изток, когато вземали роби, отрязвали едновременно гениталиите и езиците им. Така желаели да унищожат онова, което ги прави мъже и онова, което ги превръща в човеци.
Светата Инквизиция изгаряла на клада истините, облечени в думи, защото Църквата предпочитала да си има работа със стадо, а не с мислещи човешки същества.
Векове и векове властници и диктаторски режими заключвали в килии, пронизвали, разстрелвали и смазвали словото, защото са се плашили от правдата. На крилете на изразените с думи истини идвала свободата, а свободните същества не могат да търпят нито лъжата, нито насилието.
Неслучайно в Хартата за правата на човека и в Конституциите на всички цивилизовани държави свободата на словото заема толкова значимо място.
Нека за миг влезем в тунела на времето и се върнем в недалечното свое минало. Живяхме при един странен и перверзен обществен строй, за който някои старци все още въздишат, сякаш е бил изгубеният Рай. Носталгията по социализма напомня силно носталгията на порастнали и разумни човешки същества по детството.
Бяхме голи, но не съзнавахме това. Третираха ни точно като деца – да бъдем нахранени, с каквото господарите решат, да бъдем събрани в едно хомогенно, кротко и послушно овче стадо.
Такъв живот напомня мрака на утробата – безмълвен, пасивен и, затова, много удобен. Не познавахме истинската болка, но и радостта от истинското творчество. Не се налагаше да вземаме решения, да се борим, да се лутаме. Гледахме с тъпо учудване как други, които се мислеха за богове, се тъпчеха до насита със забранения плод. Нас учеха, че този плод е загнил, отровен и горчив.
Кротките и пасивни хора послушно скандираха: “Долу ябълката!”, а такива като мен често сънуваха, че вкусват от нея и копнееха за нея.
В оня стерилен, безпросветен и безмислен псевдорай, където вървяхме под строй и не познавахме срама, словото бе дезинфекцирано, подкастрено, цензурирано и потъпкано. Помните ли идиотските лозунги и готовите, безмислени фрази, скандирани като мантри? А член 106 от Наказателния кодекс, който туряше пранги на езиците ни? Аз няма да ги забравя! И няма да въздишам по безмълвното и апатично животинско щастие, защото искам да бъда човек и творец. Колкото и да боли!
Днес, озовали се в големия, ветровит свят на относителната свобода, често се усещаме смазани, осакатени, неадекватни. Просто не сме научени да бъдем самостоятелни, инициативни, свободни. А и детронираните червени богове набързо се гушнаха в нечестив акт със Златния телец и се трансформираха в глутница на нехуманния вълчи капитализъм. Оказа се, че словото може да бъде убивано не само с куршуми, заключвано не само с решетки и окови. То може да бъде скопено и укротено и с камшика на бедността и глада.
Хората, говорещи нелицеприятни истини, се оказват неудобни, а оттам, много бързо стават безработни и гладни.
Поетите зъзнат и ядат чер хляб, а чалга простащината се перчи с цици от силикон, златни ланци и чер хайвер.
Неотдавна, млада жена ми сподели, че я изгонили от работа, защото, според шефа си, прекалено често четяла Кодекса на труда.
Нужно е стадо, не човеци. Просветените – в ъгъла! Бавно и упорито, управляващата с нови методи стара върхушка си отглежда бъдещите роби. Високи такси за образование… Луди ли сте да си харчите парите за “глупости”?! Дайте ги за ракия, сланина и концерт на Ивана. Купонясвай, народе! Хич да не ти пука! Трябваш им точно такъв – неграмотен, заблуден, щракащ с пръсти под звуците на поредния чалга химн. Нужна ти била духовна храна? Капризи! Какъв ти е проблемът? Гледай ТВ! Българските книги били облагани с ДДС… За какво са ти книги? Щрак копчето и, без всякакъв зор ще си гледаш кефа. “Дързост и красота”, “Господарката на Троя”, “Перла” – сапунени наслади! Ако пък се правите на много отворени, ако твърдите, че имате мозъци, гледайте шото на Слави Трифонов, Азис, Милен Цветков. Те ще ви кажат всичко, което ви се полага да знаете и ще мислят вместо вас! На властниците хич не им трябват мислещи овце! Такива хибриди трудно ще се доят! Ако пък сте чак такива супер интелектуалци, четете “Труд”, “24 часа”, “Стандарт”. Фактите ще бъдат сведени до половин колона. Коментарите и, не дай Боже, анализите са забранени. Там журналистите трябва да отчитат събития, не да мислят и чувстват.
Но искрата на Духа е странно нещо. Гасят я, тъпчат я, препикават я, заплюват я, крият я в недрата на помийните ями, а тя току припламне неочаквано с неземна красота. И изведнъж българинът отказва да мисли, че Левски е просто футбулен отбор, а иска да си спомни Апостола. Иска вместо “Перла” да гледа нови български филми. Иска инициативи като “Голямото четене”. Иска да знае и помни, че някога е знаел. Че е дал на света Паисий, Яворов, Лилиев, Дебелянов, Радичков, Фотев. Иска, вместо кълките на Азис да гледа театър, а в православните храмове да чуе истински красиви проповеди. Да…а…а! Духът може да изпадне в кома, да потъне в дрямка, да боледува много дълго, ама трудно умира. Хич и не се мъчете да го изтриете и да го заличите. Човек трудно се трансформира в животно.
Отварям форумите и чета послания на млади хора, които са избрали тъгата и гнева пред затъпяването. Избрали са болката пред мълчанието. И нищо и никой не може да загаси тяхната светлина. Нито киселината, обезобразяваща лицето на истината, нито юмруци, нито микрофоните на ДАНС, нито заплахите, нито дори подигравките или предлаганите бали пари, нито упойката на видиотяващите захаросани заблуди.
Мечът на Гебура е жив. Рано или късно, ще отсече главите на ламята! Рано или късно, войните на Светлината ще поемат на свещен поход за спасение на Духа!
Помнете, Словото живее…

Паула Лайт
http://dilok.net/article91.html
(internet supply).
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14
(internet supply).

УЛОВЪТ ОТ ВЕЩИЦИ Е ИЗОБИЛЕН. БИВА ЛИ Я СВЕТАТА ИНКВИЗИЦИЯ?

(РЕЦЕПТА ЗА ОТВАРА ПРОТИВ ПОЛИТИЦИ)

Неотдавна, пухкавото украинско дете-чудо, галеното чедо на БСП и бивш марионетен премиер Станишев нададе сърцераздирателни вопли, че в България е започнал лов на вещици. Не знаех какво да мисля по този въпрос и напрвих магически мост във времето. Озовах се в Средновековна Европа и посетих, черния сабат. Отидох право на една горска поляна, където вещиците служеха литургия в прослава на Сатаната.

Срещнах зор, защото нямах делегатски пропуск (перо от сова, белязано със знак).

Дебелата пазачка, чиито цици закриваха пъпа, а носът й беше осеян с куп брадавици, замислено запощи въшките си, а от беззъбата й уста лъхна смрад на чесън:

– Мно…ого хитро, моме! – изсумтя. – Идваш от бъдещето, а? Че де ти е метлата-турбо със самолетен двигател? Де ти е шлемът с рога? А коженият сутиен? Я си признай, че си шпионка на Пресветата Инквизиция, дано рогатите я отнесат в пъкъла!

Когато й обясних кротко, че представите й за бъдещето на човечеството са твърде фолклорни, изсумтя и ме попита какво искам от тяхното сборище.

– Аз съм от България, мъдра жено – поклоних се смирено и искам да ти разкажа как у нас ловят вещици.

С колкото повече подробности заливах грозницата, толкова по-гневно ставаше лицето й. Тя почервеня, та стана чак морава и имах чувството, че брадавиците й всеки миг ще се спукат от яд.

– Кротко, мамче! – помолих я. – В нашия век много старици мрат от една зла болест. Зоват я хипертония. Бедата става точно, когато се ядосат много.

– Млък! Стига с тия купешки лиготии! – изръмжа вещицата. – Ти, пъпчиво изчадие на дърт прилеп и крастава жаба! Как смееш да обиждаш така мен и сестрите ми?!

– Не съм искала никого да оскърбявам. Само попитах…

– Попитала! Ами нали току-що, кучко безсрамна, нарече куп от най-некадърните и нагли ваши апаши на дребно “вещици”! Как смееш?!

Позамислих се и разбрах, че жената е права. И аз бих побесняла, ако моя пра-пра-правнучка от бъдещето вземе да ме сравнява с посредствени и дебилни кокошкари. Кротко се извиних и я помолих да ме изслуша.

– Хубаво! – махна с ръка жената и се прозя отегчено. Започнах.
*   *   *
– У нас, стара майко, има повече магии как да се натъпчеш с парчета от държавната баница, отколкото за любов или за мор на тъщата или свекървата. Трите основни рецепти са заменки, ритуал “кон за кокошка” и шуро-баджанашка стратегия. Хич не ми е лесно да ти обясня, ама ще се опитам. Какво значи заменка? Ами, заменят, например, изсечени гори в пущинака, на гъза на нашата география за апетитни гори, близо до Голямата солена вода. У нас тя се нарича  “Черно море”. Разликата в цената между коня и кокошката отива в кесията на държавния чиновник. Един такъв вещер, на име Стефан Юруков, тартор на Държавната агенция по горите, е гушнал така три и половина милиона!

– Хайде де! И сам ли ги е гушнал? Та нали ортаците му в бандата щяха да му светят маслото?! – закачливо се изкиска старицата.

– Е, не е сам. Говори се, че всичките властници намазвали от тия заменки. Било с фесове, било с калпаци, всичките! Сега щели да разследват бивши министри и техните политически кабинети.

– А…а! И при нас, когато искат на кладата да иде пъдарят, а да се отърве господарят, говорят, че се води разследване! – радостно се разсмя вещицата. – И в нашето време Светата Инквизиция говори за разследване, когато грешникът и поклонник на Дявола си е платил поне 1000 жълтици. Разследват, разследват и току обявят, че върху разследваният кацнал бял гълъб и Светият дух рекъл, че е чист като изворна вода. Или, че нямало доказателства да е съгрешавал. Нищо, че мирише на сяра и редовно танцува гол по нашите сборища. Ама виж баламурниците, дребната цаца, жалките мошеници стават печено на скара без всякакви разследвания и тарикатлъци! Времената, моме, се менят, ама човеците – никак.

– Добре де, остави ме да продължа. В нашето Министерство на земеделието и храните се водят пет такива разследвания за разни злоупотреби. Да речем, оставили са празни места в свитъка на заменките, който се нарича “регистър”, за да могат да правят и вписват такива и след мораториума. Тоз Юруков за шест работни дни раздал 350 хектъра горски площи край морето на четиридесет и седем частни собственици. Продавал ги по четири евро за кв. метър при пазарна цена по 100 евро. На брата на нашия велик велможа Станишев, Георги се казва, продали така, на безценица, 92 хектъра на Карадере, на Северното Черноморие за построяване на туристически комплекс.

– И ‘кво? Туриха ли го вече в зандана тоя Георги? ‘Зе ли му земята кралската хазна? Жигосаха ли на рамото му знака за разбойник? – заразпитва ме ужасната бабичка възбудено.

– Виж, лелке, – въздъхнах. – Не могат да търсят отговорност от него. По закон всичко си е нормално. Той е невинен купувач. Ще разследват само държавния служител, подписал продажбата. Да не мислиш, че само Станишев питае братска любов? Нали и за брата на предишния министър, Милен Велчев уредиха верига от хотели на Черноморието? Да не искаш от властниците да загърбят родата си? Нали кръвта на вода не става? В края на краищата, и сегашният велик велможа, Бойко, има сестра. Вярно, засега нищо не й е подарил, ама няма ли да е жестоко тя да е единствената премиерска рода без хотели?!

Жената махна с ръка и само презрително изсумтя.

– Нищо не знаеш! – продължих възмутено. – Разследват и за злоупотреби по оперативни програми на Европейския съюз. За случаи, когато с пари по проекти за селски туризъм са строили хотели; за сключване на договори с фирми, свързани с представители на властта, както е правил бившият изпълнителен директор на Държавен фонд Земеделие. Ще проверяват и как са усвоени парите по програмите за развитие на селските райони. Дали не са взети пари за дейности, които не са извършени.

– Е, и колко тарикати ша идат в зандана или на кладата?

– Е, рано е да се каже! Нали се провежда разследване.

– А бе, момиче, щом се проточи разследване, целта е само една магия – измъкването!

Мрачно замълчах. После се замислих и разпалено й възразих:

– Има факти и имена. Един велможа, депутат от ДПС, Дурхан Мустафа, бивш кмет на Руен, е взел от държавния бюджет един милион за проекти, по които нищо не е сторено или резултатите са фалшифицирани. Например, проекти за укрепване на реки и язовири.

– Тъй, тъй, ша са издавите кат’ плъхове, заради крадливите чиновнически псета – запляска с ръце критичната ми слушателка. – Ами само в тоя Руен ли са крадили, вместо да правят заклинания за укротяване на водната стихия?

Ядосано замълчах.

– Добре де, добре! Не се цупи, момиче. Нещо друго ша ми разкажеш ли?

– В парламента са дали обществена поръчка за ремонт на депутатските жилища за 800000 лева, а за асансьори, които струват само 90000 лева, са дали 300000.

– Какво е това “асансьори”?

– Служат за левитация.

– А-ха! От тия работи не разбирам. Ама виж, ремонтите. Със злато ли облицовате стените на къщите си ма?! В тез жилища да не би да бълбукат фонтани от мед и вино?!

– Нищо не ти е ясно! – ядосах се. – Разликата в цените я прибират чиновниците.

– Ами тез занаятчии и търговци, дето изпълняват поръчката, слепи ли са, та да не видят разликата в парите, дето пише, че са им платили и това, което са им платили наистина?

– Не са слепци, а свои хора на чиновниците. Нищо, че уж има Закон за Обществените поръчки. Поръчките винаги ги печелят шуро-баджанаците.

– Ами, защо не се оплачете на съдията?

– Щото не се очаква да знаем тия неща. Обществените поръчки за тия ремонти са засекретени. Водят се държавна тайна.

– Че какво толкоз секретно има в хоросана и боята? – разсмя се вещицата.

– Почакай, още нищо не знаеш! – разпалих се. – В Министерството на труда и социалната политика са писали един милион за ремонт на една сграда. Само табелите струват над 35000. Правили са далавери и с помощни средства за инвалиди! А няма пари за детските надбавки и бавят средствата за лекарства на пенсионерите по болест… – Гласът ми изтъня, защото ми се доплака. Продължих:

– В Министерството на отбраната са купували за стола маси за шест човека по 1600 лева на бройка. В Министерство на вътрешните работи са вземали принтери по 1397 лева единия, а цената им е по триста, най-много – четиристотин. Купени са хиляда принтера и така са откраднати един милион лева.

– Не, не мога да ти обясня какво е това “принтер”! Важното е, че по този начин се краде. В най-голямото въгледобивно държавно дружество “Мини Марица – Изток” са присвоени няколко десетки милиона. Строили са и са ремонтирали за цени, с 50 % по- високи от нормалните. Купена е заседателна маса за 31000 лева и столове за по 3000 лева. Дадени са 32443 000 лева за поправка на техника, дето не може да бъде ремонтирана. И в енергийния държавен холдинг е така. Сега проверяват АЕЦ “Козлодуй” за продажба на ток по неизгодни договори.

– А бе, жено, кое е туй кралство България?! Ами вие сте по-богати от Франция, Англия и Венецианската република. Как може властниците ви да си играят така с жълтици? Блазе ви!

Побеснях:

– Богати ли?! – тропнах с крак. – Ние се водим най- бедната държава в Европейския съюз. Пфу, богати! Знаеш ли, че няма лекарства, които поддържат живота на болните от рак?! Знаеш ли, че гладуват дечица, а старците ровят в боклука за къшей хляб? Знаеш ли…

– Хайде, хайде! Не се измъчвай, чедо – съжали ме бабичката. То властник и свиня наяждане нямат. Пратете ги на каторга, обесете ги или ги продайте в робство, а имотите им конфискувайте.

–  Мно…ого лесно ти се струва!

– Лесно е, дъще, лесно е! Вие, модерните хора, много усложнявате живота си. Какви са тия безкрайни разследвания? Дигнал палат… Нека обясни на градската стража от кой лихвар е взел заема или как е спечелил жълтиците. Ако не може, събаряйте палата, а на крадеца отсечете дясната ръка. А който лъже народа, отрежете му подлия език!

– Ние не живеем в мрачното Средновековие!

– Хм, а много ли е “светло” младите ви хора да стават бежанци, без да има война, а старците ви да ровят с плъховете и псетата в сметта? Светлина ли е най-тъпите и престъпни бандити да стават най-богати и да се зоват “благородници”, а книжовниците ви да нямат пари да си купят билет за театър? Туй ли ви е цивилизацията?!

– Опитваме се да направим нещо!

– Не се опитвайте, а просто го направете! За да накажеш крадеца и измамника не ти трябва магия, а само да си мъничко по-смел и честен от тях. Стига с ваш’то лицемерие! Ша събаряте огнището на разбойника Доган, а палатите му си стоят несъборени. Отчитате кражбите на кокошки и в зандана влизат абдали кат’ Вальо Топлото, а тия, дето изнесоха страната ви си свиркат и щракат с броеници. Наказвате слугите на истинските демони, а те си вирят главите. Искаше ми съвет… Е, хубаво, ша ти го дам! Умната с тая Света Инквизиция! От опит знам, че често поповете стават най-зли черни магове, а съдиите – най-големи разбойници. Отваряйте си хубаво зъркелите, та да не би следващите управници да ви лъжат как ша разследват днешните и така, до края на времето! И ако продължите да обиждате вещиците, сърдете се на себе си! Ша ви превърнем в крастави жаби!

– Няма ли изход, няма ли спасение?! – изстенах.

– Хм, едно момче-търговче, дето се пише по театрото и има много опърничава булка, Уил Шекспир го викат, ни убеди да му дадем рецепта за нашата вълшебна отвара. После ‘зе да я повтаря в театрото, в една пиеса, “Макбет”. Говори се за безумието на властниците и за това, че кръвта, престъпленията и вината никога не могат да бъдат забравени. Ама май ваш’то време е много по-лошо и тежко. За вас тая отвара ша е слабичка. Затуй ша ти дам нова рецепта. Слушай и запомняй!

Вещицата затанцува и запя с дрезгав старчески глас:

Хайде, бърже кръг сторете,
Мърши всякакви назначете
Да се смесят във котела
Със червената повеля.
Първо, жаба мекотела,
Крадила един мандат
В социалния палат.
Своята крадлива гнус
Пълнила с отровна слуз.

Плам, пламти, котел, бълбукай,
Адска смес мехури пукай!

Мръвка Черноморски бряг,
заменена с пущинак,
куп със евро, кюлче злато
в ненаситното им блато.
Кълка от дъждовник гаден,
Ненаял се, вечно гладен,
Сейф на мутра, кост от псе
Със бомбе или със фес
В общото вариво влез!
Партийна люспа, депутатски зъб,
От преял министър пъп,
Пуздра от търбух акулов,
С недосмлян народен улов.
Мумия от дърта квачка
Със прическа за стотачка,
Бран по тъмно бучиниш,
От Станишев косъм риж,
Турски нос ала Доган.
И на тая гнусна сган
сокът за да стане гъст
царски черва и пръст
на детенце в глад родено
и от глад пак умъртвено.

Плам, пламти, котел, бълбукай,
Адска смес, мехури пукай!

– Като свариш отварата – ухили се дъртата вещица и разкри единствения си жълт зъб – капни от него в четирите посоки на цялата ви измъчена земя! И изречи: “Нека пламъците погълнат ония, дето са докарали до тоя хал клетия ни народ!”

Замълчах си с наведена глава. Нали си знаех, че споделих с далечната си пра-пра-пра баба само наистина кокошкарските дреболии? Все едно да й се оплача, че болният го хапят въшки, а да пропусна, че има бубонна чума. Едва ли вълшебната й отвара би ни помогнала. Но, все пак, не е зле да опитаме. От вас искам само да ми набавите съставките…

Паула Лайт
http://www.bulgariasega.com/usa_canada_bulgari/5022.html

Това съм аз – Паула Лайт

За мен можете да научите от:

http://www.bulgariasega.com/usa_canada_bulgari/5022.html
http://paulaveritylight.blogspot.com
Нека Светлината Ви пази и закриля.
Поздрави:

Паула Лайт.

Румяна Желева и Божидар Димитров на изпит пред българското общество!

Винаги, когато в нашата страна се заговори за окаяната бедност, за гладуващите деца и старци, политиците се усмихват снизходително и произнасят неизменното клише “евтин популизъм”. А когато стане реч за отношението към българите и българските граждани в Република Македония, за смазаното ни национално достойнство, следва клишето “кресливо патриотарство”…
Все пак, не ме интересува какви заключения, коментари и оценки ще получи този материал. Тук ще говоря за хуманността и отношението на нашите дипломати към българските граждани. Тук, скъпи приятели, ще стане дума не за “македонския въпрос”, не за историческия генезис на тази земя, нито за генетичния произход на населението й. Няма да развивам политико-м исторически тези, въпреки че нито един човек с елементарни познания по история и лингвистика няма да отрече българо-славянския произход на населението и езика в Република Македония. Но тук ще говоря за простичката човещина, за това колко струва пред света името “български гражданин” и за това положили ли сме основите на гражданското общество.
Ето малката и тъжна история, с която искам да започна и която научих от вестник “Струма” :
Двадесет и три годишната Спаска Митрова е студентка по английска филология в Югозападния университет “Неофит Рилски” в Благоевград. Тя е завършила семестриално, но й предстои полагането на държавен изпит. Подобно на много жени по цял свят, е направила грешката да се омъжи за тираничен, своеволен и груб съпруг, който системно я малтретирал физически и психически. Мъжът е със сръбски произход и е с маниакална антибългарска нагласа.
По произход, Спаска осъзнава себе си като българка, а и по думите на майка й корените им са български и през 2005 г. подава молба за придобиване на българско гражданство. Наред с това, избира да учи в български университет. Отношенията в брака й се влошават и тя се развежда. Нейният партньор просто не желае да приеме елементарното й човешко право сама да определи своята национална идентичност и оказва на жена си натиск да оттегли документите си за гражданство.
След раздялата им, отправя заплахи, че ще й отнеме дъщеря им, за да я възпита като “македонка”. Следва друга форма на тормоз, съдебният. По македонските закони, освен правото на лични контакти, Митрова трябва да осигури на бащата и стая и легло по време на срещите му с детето, независимо, че домът й е лична собственост на родителите й и на нея.
Жената отказва такъв достъп на бившия си съпруг в дома си, заради страх от скандали и саморазправа. Той подава оплакване и българката е осъдена условно, а втори път – три месеца ефективно, защото не била изпълнила съдебно решение. Тя категорично отрича да е уведомявана за такова, а в цял свят съдебните книжа се връчват срещу подпис. Митрова обжалва присъдата, но Апелационният съд в Скопие я потвърждава. Съобразно този съдебен акт, на 14.06.2009 г. Спаска трябва да влезе в затвора за изтърпяване на присъдата.
От април, 2009 г. тя е български гражданка, съгласно указ на вицепрезидента, господин Марин.
Жената не получава помощта на българските власти, която отчаяно търси и на 29.07. (четвъртък) е отведена с въоръжен конвой в затвора “Идризово” в Скопие.
Малко преди 22.00 часа я извадили насила от дома на родителите й и, заедно с майка й и малката й дъщеря, Сузана, ги заключили в стая в полицията. “Цяла нощ бяхме на един стол. Нито храна, нито вода, нищо не ни дадоха” – плакала по телефона Сузана Митрова, майка на осъдената пред журналисти от вестник “Струма”.
Впоследствие социалните служби изтръгнали детето от ръцете на баба му. То било болно от пневмония, в период на интензивно лечение и още сучело. Спаска също била на лекарства, заради тумори в двете гърди. Задържането на кърма може да се окаже не само вредно, а и фатално за нея.
Както виждате, изправени сме пред един неописуемо варварски акт. И в най-примитивните човешки общности майчинството се счита за нещо свято. Дори животните избягват да нападат женски, които кърмят своите малки. Тези действия водят до сериозен риск за живота и здравето както на детето, така и на майката.
Вярно, има независима съдебна власт и законни процедури, но в цял свят съществува и възможност за отлагане изтърпяването на наказанието, помилване, екстрадиране в държавата, чиято гражданка е осъденото лице, искане за отмяна на присъдата от Върховния съд със спиране изпълнението й. Възможностите са много.
Нека видим сега какви действия са предприели българските власти и доколко Спаска има основание да се гордее с новопридобитото си българско гражданство.
Жената незабавно потърсила съдействие от своето правителство. Българските дипломати в Скопие мънкали, че ще проучат случая, но, верни на присъщите на нашите дипломатически представители мижитурщина и безгръбначие, нищо не предприели. Говорителят, Драговест Горанов, лъгал многократно журналисти и самата пострадала, че ще предприемат действия, но на 23.07.2009 г. се измъкнал и излязъл в отпуск.
От външно министерство, премиер и президент последвало само глухо мълчание. Вероятно чиновниците, жалки и страхливи като героите на Чехов и Гогол, предпочели да се свиват зад бюрата си с оглед предстоящите избори. Президентът Гоце Първанов пък сигурно счита, че от висотата на Олимпийското си величие, не е нужно да предприема стъпки в защита на една обикновена българска жена. А се пише патриот и историк. Срамота!
Ако пък българските власти смятат, че твърденията, изложени в вестник “Струма” и “Народна воля”, не отговарят на истината, защо не декларират това открито и ясно?!
Господин Божидар Димитров пък е заклеймил станалото като “драстичен и нехуманен случай”, но побързал да се застрахова, че правомощията му не са големи и че щял да се намесва по “свой си начин”.
Начинът, господин министър, е само един ОФИЦИАЛНА ДИПОЛОМАТИЧЕСКА ИНТЕРВЕНЦИЯ и неофициални политически способи.
България е страна, членка на ЕС, а Македония иска да стане такава. Нима това обстоятелство не може да се използва? Няма европейска държава, която да не следва политиката на защита правата на малтретираните жени и деца. Защо не се потърси съдействието на Европейската народна партия? Или на европейските правозащитни организации?
Ако нищо друго не помогне, следва да се предприемат по- драстични мерки като нота, изразяваща “крайно безпокойство”, “силно неудовлетворение” или “възмущение”?
Външният ни министър, госпожа Румяна Желева, е член на един и същ екип с Вас и е жена и, вероятно, майка. Разговаряхте ли вече с нея? Премиерът открито заяви в ТВ ефира приятелските си чувства към Вас. Именно той създаде поста министър, отговарящ за българите в чужбина. Уведомен ли е? Какъв свой начин на действие ще използвате, министър Димитров? Дано вече не Ви е налегнал балканският синдром да преклоните глава и да се снишвате, та да не загубите скъпоценния си нов пост! Тогава бихте заслужавали да сте не само без портфейл, а и без кресло!
Поне Вие сте добре запознат със случващото се с българите и българските граждани в Република Македония.
В периода между 10 и 16.05. 2009 г. двадесет и три годишна българска гражданка от Петрич, Ани Паскова, е бита, унижавана и малтретирана само, защото е направила изявление, че е българка в един автобус. Това било обявено за “морални щети” за пътниците, македонски граждани.
Мирослав Ризински бил арестуван, защото развял българското знаме.
Гробовете на българските войници, за чието поддържане пледирахте и Вие, са безочливо поругавани.
Премахната е мемориалната плоча на Мира Бунева на моста край река Вардар.
По думите на човек, работил на българо-македонската граница, сънародниците ни, които пътуват към тази страна, системно са нагрубявани и малтретирани.
Докога?!
Нима, когато представяме български документи за самоличност, трябва да навеждаме засрамено глави? Защо тогава си харчим парите за данъци? Биха ли си позволили да третират по този начин гръцки, британски, руски или американски граждани?
Бъдете не само политици, а и мъже! И запомнете: Цивилизованият свят уважава миролюбивата, но твърда и достойна външна политика. Никой не почита раболепието и пълзенето. Никой!
Друго, което ме разтревожи във връзка с този случай, е реакцията на нашето така наречено гражданско общество. Чудя се защо петицията в защита на Спаска е подписана предимно от българи, живеещи в чужбина. Една наша сънародничка, госпожа Таскова, от далечна Австралия е сезирала със случая българския омбусман. А ние тук бездействаме. Даже прочетох някакъв премъдър коментар, че проблемът бил битов и това, че Митрова се била омъжила за деспот си било нейна грижа. Прозвуча ми като твърдение, че битите, малтретирани или изнасилвани жени си го “просят сами”. Каква гнусота! Или че, все пак, жената била нарушила закона. Що за европейска държава е тази, в която задължават бивши съпруги да пускат в собствения си дом мъжа, от когото съзнателно са се разделили и да му осигуряват легло?! А защо не и да му лъскат обувките и да му сервират кафето? А къде отива международната конвенция за човешките права и неприкосновеността на жилището? Аз също бих нарушила такива безумни изисквания!
Трябва да осъзнаем, че сами сме безпомощни и беззащитни, а обединени – могъщи. Ако утре същото се случи на теб, на майка ти или сестра ти, от кого ще чакаш помощ, след като сега отказваш да подадеш ръка? Хайде да се вземем в ръце и от овче стадо да еволюираме в народ? Не е ли добра идея, а?
А от Вас, господин Димитров, очаквам бързи и ефективни действия и да еволюирате от красиви думи към красиви дела!

НАУЧИ СИ УРОКА, ЗА ДА НЕ СТРАДАШ!

(Получих го, одобрявам го и го изпращам на всички мои читатели. Добавих само заглавието)

ПРИЯТЕЛ

Живял някога юноша с лош характер.
Баща му веднъж му дал едно пълно с пирони чувалче и казал да забива по един пирон във вратата на двора всеки път, когато изгуби търпение или се скара с някого.
Първия ден той забил 37 пирона във вратата.
През следващите седмици се научил да контролира количеството забити пирони, намалявайки го до един на ден:
Разбрал, че е по-лесно да контролира себе си, отколкото да забива пирони.
Накрая, дошъл денят, в който юношата не забил нито един пирон в дворната врата.
Тогава той отишъл при баща си и му казал новината.
Тогава бащата му казал, да изважда по един пирон от вратата всеки път, когато не загуби търпение.
Накрая настъпил и денят, когато юношата могъл да каже на баща си, че извадил всички пирони.
Бащата го завел при вратата:
«Сине, ти се държа прекрасно, но погледни, колко дупки останаха на вратата!»
Тя никога няма да бъде същата както преди.
Когато се скараш с някого и му кажеш неприятни неща, оставяш му рани като тези на вратата.
Можеш да намушкаш човек с нож и после да го извадиш, но раната остава завинаги.
И няма да е от значение колко пъти ще молиш за прошка. Раната си остава. Раната, направена от думи, причинява такава болка, както и физическата.

Приятелите – това е най-рядко срещаното богатство!
Те те карат да се усмихнеш и те ободряват.
Те са готови винаги да те изслушат .
Те те подкрепят и ти откриват сърцето си.
Покажи на своите приятели колко са ти скъпи.
Изпрати това писмо на всеки, когото смяташ за свой приятел.
Ако това писмо се върне при теб, значи си заобиколен с приятели.

Накрая:

«Най-хубавото при приятелството – да знаеш, че можеш да споделяш тайните си »
(Allessandro Manzoni )

Няколко реда за размисъл…

Ако си получил това писмо – значи някой те цени.

Нали и за теб има хора, които са ти скъпи.

Ти си много зает, за да пратиш писмото на някого и си казваш: „Ще го изпратя по-късно… Може да се случи така, че никога да не го изпратиш, а някой да има нужда от него…

Прочети тези кратки бележки, това са не лоши съвети за живота:

Давай на хората повече, отколкото очакват!

Когато казваш: «Обичам те!», говори сериозно…

Когато казваш: «Извинявай!», гледай в очите!

Не си играй с мечтите на другите!

Обичай силно и страстно.

Може да се опариш, но иначе няма да изживееш пълен и наситен живот.

Не наскърбявай и не си създавай мнение за хората по техните роднини.

Говори бавно, но мисли бързо!

Ако някой ти зададе въпрос, на който не искаш да отговориш, усмихни се и попитай: „А защо искаш да знаеш това?”

Помни, че голямата любов и големият успех носят със себе си голям риск!

Когато губиш, не загубвай дадения ти от живота урок.

Запомни тези 3 правила:

-Уважение към себе си

-Уважение към другите

-Отговорност за всички собствени действия и постъпки.

Не позволявай дреболиите и неразбирането да разрушат дружбата;

Когато разбереш, че си направил грешка, поправи я колкото може по-бързо.

Усмихвай се, когато отговаряш по телефона, Този който ти звъни, може да чуе това по гласа ти.

Чети между редовете…

Помни, че понякога да не получиш това, което си искал, може да се обърне в успех за теб!

ИСКАМ ПРОКУРАTУРАТА ДА СЕ САМОСЕЗИРА!

Искам да Ви честитя победата над злото наречено Тройна коалиция: МАРИОНЕТКАТА СТАНИШЕВ, ДЕМОНЪТ ДОГАН и АЛЧНОТО СТАРЧЕ.
Нека всички се гордеем с постигнатото.
Макар и да не одобрявам Бойко Борисов, ще го подкрепя, ако видя тези тримата и техните антуражи, там където им е мястото. Искам да видя конфискувани богатствата на тези апаши, които ги заграбиха от народа. Искам прокуратурата да се самосезират, а ДАНС и комисията “Кушлев” да изпълнят конституционните си задължения към български народ. Народът, които ги храни!
Благодаря на всички, които бяха активни и допринесоха това да се случи. Благодаря и на българите в чужбина, които със своя глас помогнаха на своите близки и роднини, които не са ни забравили и помогнаха на своята Родина. Дори и социолозите потвърждават, че успеха се дължи най-много на неуморният труд на хората в интернет пространството.
Нека и за напред да бъдем активни и задружни за благото и просперитета на БЪЛГАРИЯ.
Паула Лайт.

НДСВ – ТЪМНА САКСКОБУРГГОТСКА ПРИКАЗКА

Не знам дали някой си спомня за първата от поредиците статии, с които си позволих да се надявам на вашето внимание, за да споделя някои горчиви, но целебни истини. Тогава обявих война на всички шарлатани, продавачи на евтини илюзии и безполезни духовни и материални дрънкулки, които сквернят българската земя и съзнанието на народа ни. Независимо в каква област плетат своите лъжи и заблуди измамниците, дали в окултизма, морала или политиката. Продължавам и ще продължавам тази своя война с поредната битка. Предполагам, че не всички, които четат тези материали са щастливи и не всички ги одобряват. Боя се, че това няма за мен особено значение и едва ли ще ме спре. Духовният дълг, който съм поела е да воювам, доколкото мога, със злото, наивността ни, самозаблудите и опасността от гибелни за народа ни пътеки. Целта ми е да отворя очите на колкото мога повече хора, дори и от светлината на истината да ги заболи. Не мразя лично никого и не бих искала да наранявам никого, но ако от словото ми последват рани, така да бъде! На война като на война… Днес ще ви разкажа една много тъжна и мрачна приказка, приказка, която няма щастлив край. А дали ще се превърне в “приказка без край”, в наше национално проклятие, зависи от всички нас.
Имало едно време един беден, нещастен и озлобен народ. Добри и трудолюбиви били хората, но уморени и измъчени от тираните. До гуша им дошло от затягане на коланите, мизерия, крадливи и подли като плъхове политици, гавра с тяхното достойнство. И защото това е народът български, упорито вярвал, че чудото, спасението, мистичната помощ свише и магията могат да дойдат само отвън. Нали близо 50 години живот в затворена кошара ни внуши да вярваме, че всичко, което е вносно, е добро. Затова решихме, че е мъдро да си внесем управник от Испания, а и, точно както подобава на приказките, “вносният” политик беше цар. Дори не допускахме, че точно плъховете на потъващия ни национален кораб отдавна, много отдавна се бяха спазарили с героя за това триумфално завръщане. Така, заедно с началото на хилядолетието, у нас пристигна Симеон Борисов Сакскобургготски. Напразно шепата разумни хора се мъчеха да отрезвят останалите, напразно демокрации, постигнали повече опит и мъдрост по пътя си ни предупреждаваха и съветваха да бъдем предпазливи. Напразно ни молеха деликатно да проучим човека, преди да го посрещнем с отворени обятия и да разберем, че политическият живот не е вълшебна приказка, нито фентъзи епос.
Въпреки всички усилия и съвети на международната общност, въпреки изявленията на интелигентни българи тук, в страната, народът видя в “Симеончо”, както умилено го наричаха, рицар на бял кон, който ще обезглави всички лами и над родния небосклон ще засияе златното слънце на доволството и изобилието. Където и да идеше, чакаха го екзалтирани тълпи. Биеха църковни камбани, а старици се мъчеха да целунат нозете му, спомняйки си със сълзи на очи как някога, при раждането му, двойките им станали на тройки. Девойки припадаха от вълнение, ако ги допуснеха в предизборните щабове на НДСВ, а на митингите му се извисяваше неземно красивият глас на Валя Балканска.
Спомням си, че в ония дни сънувах как над родното небе се рее лешояд с кървав клюн, а улиците пустеят. Виждах многобройните плакати на героя, а енергията, която бликаше от студените му очи, бе енергия на пресметливата и ненаситна алчност, псевдо аристократичното презрение към останалото “простолюдие”, цинизмът и злото. Опитвах се да споделя с хората своите усещания, тревоги и предчувствия. Срещах само възмущение, че хуля героя, ругатни и обиди. Едва не загубих някои добри приятели. Не обвинявам никого, защото всеки иска да си отдъхне за миг и да повярва, че животът е вълшебна приказка. Хората очакваха реки от мед и мляко, чудеса и сполука, край на тегобите, глада и страданията. Очакваха всичко това, защото жадуваха за капчица вяра, а лъжливите устни на фалшивия герой шепнеха сладки обещания.
Нека си припомним малко от медените му приказки, които, както добре разбирам сега, трябва да са били написани от някой друг. Човекът, все пак, успя да ги прочете гладко, без да се запъва:
“Десетилетия наред съм страдал заедно с вас за нашата съдба” – изрече той и стотици хиляди въздишаха умилено. Спомняха си за детето, прогонено някога в изгнание, за “кървавия четвъртък”, когато нещастното сираче загубило и чичо си от болшевишки куршум.
“Не е нито морално, нито политически оправдано, че, по европейските стандарти, повечето хора у нас, включително в селата и малките градове, живеят в мизерия, докато някои политици тънат в необяснимо охолство. Трябва почтеност. Почтеност във всичко!”
Кой народ не би се трогнал от такива слова? Хората вярваха, че най-сетне, на мястото на всички измамни и алчни чиновници, идва друг човек, светъл герой, който е преуспял и заможен, благородник и рицар и нито ще граби от държавната баница, нито ще позволи на другите да вършат това.
И, най-сетне, тарикатите, които имаха за задача да изградят образа на “добрия цар”, показаха достойни за уважение умения. Те знаеха, че хората са уморени да чакат някакво бъдеще неопределено, когато ще съзрем “светлината в тунела”. Още в песничката от нашата синя пролет се казваше “Нищо не ми обещавай за утре!”. Българите искаха яснота, точност, срокове. Така повярваха на икономически и политически абсурдния лозунг как царят ще оправи положението за осемстотин дни. Само шепа хора усетиха каква гавра е нелепото възклицание “вервайте ми”. Повечето клети, измъчени жени и мъже “верваха”, защото отчаяно се нуждаеха от вяра.
Настъпи ерата на циничното безсрамие и на наглите лъжи, която продължава и до днес. Преди това политиците, въпреки вродената наглост и алчност на повечето от тях, все пак имаха мъничко срам и към края на мандатите си се омърлушваха и ставаха по-смирени и тихи. Нищо такова не се случва вече, защото нашенските потомци на Макиавели получиха образцов учител по безсрамие.
Нека видим една малка част, една избирателна извадка от лъжите на Симеон за тия девет години. Ако се опитам да обхвана всички прояви на непочтеност и некоректност, демонстрирани от него и неговото обкръжение, трябва да изпиша няколко тома.
Първият мит, който рухна, беше тоя за огромната ерудиция и образованост на “царя”, за солидните му обществени и политически връзки, които щели да докарат в България инвестиции, от които да процъфти. Шепнеше се за богати арабски шейхове, дето щели да насочат към страната ни рога на изобилието. Представяхме си едва ли не камили, които ще преплуват океани и морета с барели петрол на гръб, за да ни помогнат. Чувахме как, покрай монархическите си роднини, Симеон щял да върти кабинети и правителства на малкия си пръст.
Първото, което ни впечатли е невероятния букет от тъпоумия, които избраникът ръсеше на публично място, бедният му речник, граничещ с кретенизъм. Отначало го извиняваха, че не владее български добре, но на единствения друг език, на който съм го чувала да говори, английски, речникът му е не по-малко оскъден и ограничен. В данните за героя се споменава как ползвал отлично английски, френски, немски, италиански и испански и, донякъде, португалски и арабски. Допускам, че наистина знае по 200- 300 думи на тия езици, не по-малко, отколкото на български. Но, бих казала, папагалите също могат да бъдат обучени да повтарят по няколко фрази на пет-шест езика, което не ги превръща в потомци на Айнщайн. Така, за да не изпъкват ниските ментални възможности на благородника, станахме “господари на мълчанието”.
Що се отнася до образованието, завършил е колеж в Александрия и лицей в Испания, учебни заведения, в които цветът на кръвта има по- голямо значение от броят на мозъчните клетки. Питам се, обаче, защо в доста безразличната към потомствената аристокрация система на САЩ “царят” не е преминал през престижната военна академия West point, а в някаква подобна в щата Пенсилвания и, при завършването си, е бил младши лейтенант? Питам се, също така, защо нямаме по-точни данни къде си е изкарвал хляба (пардон, черния хайвер) в периода 1962 г. – 1996 г. Говори се смътно и неопределено, че въртял някакъв бизнес в Испания и САЩ. С подобна кариера може да се похвали всеки пети в цивилизования свят. Казват, че бил “консултант” на различни фирми и банки в областта на банковото дело, продажбата на храни и т.н. Казано на прост български език, това си е нещо като търговски пътник. Изключвам, разбира се, банковото дело, защото, както ще видим по- късно, Симеон си “внесе” от Великобритания група мно…ого специални банкери.
Що се отнася до международните и монархически връзки на човека, не виждам да е било проявено към личността му кой знае какво уважение и внимание. Разбира се, при културни и светски събития, е получавал своята покана и винаги е присъствал, вероятно, за сметка на нашите данъци, защото истинските благородници държат на кръвта и толерират (в рамките на разумното) и своите черни овце. Никой не е видял, обаче, изгодни договори, инвестиции, дипломатически пробиви, заради знатното потекло на нашия премиер.
С едно, обаче, Симеон никак не ни изненада. Втурна се да върти бизнес на нашия гръб и да трупа дивиденти от държавната баница. Разбира се, не беше чак такъв глупак, че да го върши пряко и сам. Имаше си и още си има една добра фея в лицето на Милен Велчев, “финансовият гений”, който докара от Лондон. Чрез него реализира трансформацията на българския външен дълг при крайно неизгодни условия. Чрез него, в нарушение на всички закони, с обичайното и плоско оправдание за секретност, нае без конкурс в митниците Британската фирма “Кроун ейнджънс” на баснословна цена. Комисионни ли са мотивът или друга схема? Не знам. Но сделката определено е в заобикаляне на закона и не особено изгодна. Сред бизнес делата му са и приватизацията на “Булгартабак”, извършена в зоната на здрача, без капчица прозрачност, подписването на договора с ЕС за спиране на ядрените ни реактори, от който губим огромни средства, което стана след кратка мистериозна визита в Румъния, фактът, че държавната поръчка за магистрала “Тракия” се падна на един от синовете му, една загадъчно завишена цена за строеж на детска болница. За щастие, този проект бе спрян на време. Неговият верен оръженосец, Милен Велчев, получи наистина скромно възнаграждение за този куп оглозгани кокали от държавното богатство. Само верига хотели на името на брат му Георги и неотдавна оформена продажба на безценица на над 50% от парцела под хотел “Ропотамо” на фирма на същия този брат. Направо жълти стотинки!
Що се отнася до любимия народен герой, той донапълни купичката си, като се задейства реституцията на “царските” имоти. Ако наистина всички те бяха “царски”, нищо лошо. Само че значителна част от тях са били държавна собственост предоставяна на владетеля за временно безвъзмездно ползване. Как да повярваме в чистотата на това възстановяване, след като, неотдавна, се оказа, че по грешка били възстановени около 2,000 дка повече? Как да повярваме в справедливост и прозрачност на действията, след като някои имоти за били възстановявани на базата на крепостни актове, разписки и т.н., които нито един нормален съдебен или нотариален акт не би следвало да признае за достатъчно доказателство за собственост? Как да се чудим защо се носят мълви и легенди, че Симеон е предявил претенции и към връх Мусала, след като е толкова ненаситен, че действията му са отвъд нормалното човешко въображение? Сега, когато с тройната коалиция все още е на власт, заедно със сестра си е завел през лятото на 2006 г. граждански иск срещу държавата по чл. 108 от Закона за собствеността за двореца в Кричим. Ответник по делото е министъра на регионалното развитие и благоустройството. А познайте доколко добросъвестно ще оспори иска и ще защити държавните интереси! Изобщо, не виждам плячката на Сакскобурготски да е застрашена от нещо. За “имотите на царя” бе сформирана анкетна парламентарна комисия. Какво е свършила до сега? БСП лееха предизборни анатеми как щели да отнемат противозаконно възстановеното имущество, а сега управляват рамо до рамо с този народен герой. Мила родна картинка!
Все пак, за да бъде картината пълна и обективна, не е зле да видим какъв е авторитетът на Симеон Сакскобурготски в международен план. Имаме ли основание да повтаряме със слугинска разнеженост в какви среди го приемат и как, благодарение на него, за България знаят и говорят хора, които не са го правели преди? Ами, и да и не. Просто защото има различни видове слава и, вярвам, всички ние бихме се чувствали и по-горди, и по-щастливи без определен вид известност. През юни, 2006 г., например, избухна сериозен скандал, в който името на нашия герой бе замесено в предполагаеми корупционни схеми. Скандалът беше свързан с арестуването на първия братовчед на Симеончо, Виктор Емануил Савойски от италианските власти. Независимо от синята си кръв, той бе обвинен в престъпно сдружение с цел корупция на държавни служители, измами и използване на проститутки. Какво да се прави? В някои цивилизовани европейски държави демокрацията и спазването на закона не се влияят нито от произхода, нито от имотното състояние на човека. Виктор Емануил първоначално спомена името на Симеон Сакскобурготски, като на един от сподвижниците си в тези криминални деяния, въпреки че след това отрече казаното. Каквото и да мислим по въпроса, факт е поне, че проектът за безумно скъпата педиатрична болница бе съвместно дело на двамата братовчеди, а едва ли са се сдружили само за една сделка…
Оказа се, също така, че в международните среди Симеон не се ползва с чак толкова добър авторитет и ореолът му не е чак толкова лъскав, колкото бихме желали да вярваме ние. Като един от основните му пороци, се сочи хазартът, заради който проявявал склонност да трупа дългове и, преди да дойде на бял кон като наш рицар и герой, кредиторите му взели да стават доста нетърпеливи.
Привидно, другите мълви за връзки на Сакскобурготски с най – ретроградните и хардлайнерски кръгове на някогашното БКП звучаха доста абсурдно. Та нали комунистите някога са терзаели бащиното му сърце в ония страшни времена, когато Негово Величество Борис II е носел своята “корона от тръни”. Нали същите тия болшевики застреляха след фарсов процес чичо му Кирил? Нали той самият, заедно с майка си, е бил изгонен от страната ни от тях? Как тогава да допуснем, че храни симпатия и толерантност към подобни среди? Не знам как и защо, нито доколко парите могат да изкривят човешките ценности, съвест и възприятия, но има някои факти, които ми е трудно да си обясня по друг начин. Защо, преди завръщането на Симеон в българския политически живот, в Мадрид на преговори замина не друг, а Ахмед Доган, за който безспорно вече се знае, че е бивш сътрудник на Държавна сигурност? Защо със Сакскобурготски в България дойдоха, за да заемат възловите министерски постове, лица, свързани с кръгове в Англия, управляващи капитали, изнесени някога от другарите в ЦК? Защо най-приближен на “царя” стана Милен Велчев, за връзките и произхода на който се знае, че са от тези ултра болшевишки кръгове? Защо премиерът, който, все пак, би трябвало да държи на доброто име на своя кабинет, продължи да подкрепя усърдно Велчев, след скандала в яхтата на Иван Тодоров, Доктора, скандал открито свързващ кабинета с организираната престъпност? Защо, въпреки тържествените си обещания в обратна посока, Симеон влезе в коалиция с БСП? Ако намерите на всички тия въпроси отговори, които категорично да изключват възможността за такива връзки, много бих се радвала да ги зная. А, поне за някои хора, парите биха могли да бъдат твърде сериозен мотив, мотив по-силен от дълга на кръвта…
Едно от нещата, които ме възмущават най-искрено, е отношението на Сакскобурготски към родната природа. Не можеш да обичаш една земя, да я имаш за свята и да осакатяваш красотата й. В хилядите декари гори, реституирани на Симеон, става безпощадна сеч, а дървеният материал се извозва с камиони в Гърция. Нали на човека му трябват и джобни пари? Докато другите злочинства на белия рицар ще накърнят интересите на едно, най-много на две поколения, цената на поголовната сеч ще заплащат и правнуците ни. Гората рони зелени сълзи и всички сме виновни, защото сами докарахме на прага си нейния палач.
Най-сетне, нека споделя и друго: възмущението си от арогантността и надменното презрение на Симеон към народа, който го прие и го храни. Още при първата пресконференция, която даде като премиер, той задължи български журналисти да напуснат местата си, за да се настани там неговото семейство. Винаги се е отнасял надменно и презрително към медиите. Незачитането му на нашето достойнство покварява и смазва човешки личности. Не помните ли как един български интелигент си отряза мустаците, за да демонстрира лакейската си преданост към “царя”? Край Сакскобурготски бързо се сформира кръг от създания с безгръбначна същност и лакейски ливреи. Той изпълни пленарната зала с бивши манекенки, спортистки и други красавици, които превърна в машинки за гласуване и духът и интелектът на които бяха на такова ниво, че още през първата година на мандата им, доня Маргарита трябваше да ги съветва, когато са в парламента да си слагат чорапогащници. Човекът се чувстваше владетел и превърна законодателния ни орган в свита от свои фаворитки и лакеи. Накрая, с онова отегчено отвращение, което благородниците проявяват към крепостните си селяни, ни посъветва да “си сменим чипа”.
Всичко казано дотук е само малка част от облика на тоя, който се подигра с народната наивност и илюзии. Не изпитвам лоши чувства към него, нито омраза. Все пак, той е човешко същество. Затова се считам длъжна да предупредя него и неговото обкръжение да спрат със злочинствата си, докато е време. Нека Симеон се разкае за деянията си и да напусне страната, защото виждам над главата му да се трупат тъмни кармични облаци. Виждам как Бог го възмездява за гаврата със слабите, бедните и наивните. Повтарям, нека добре си помисли!
Време е добре да си помислим и ние самите. В едно Симеон май беше прав: в някои отношения трябва да си сменим чипа, за да оцелеем като народ в това страшно и свирепо време. Не бива да очакваме неволята да дойде и да ни помогне. Не следва да търсим рицар на бял кон и спасител отвън, защото тази наивност ще ни довърши. Просто се боя, че следващият обект на надежди и въжделения е един пожарникар с генералски пагони. Допуснем ли да ни завладее новият мит за спасителят в униформа, за мачото Бойко Борисов, ще бъдем окончателно загубени. Не бива да забравяме, че същият този герой продаде изгодно парцел и право на строеж на брата на Милен Велчев, че сигурно има не по-малко фирми от Доган и че не успя да се справи особено добре дори с управлението на един град.
Знам, че с подобни публикации няма да спечеля ничия симпатия и обич. Никой не обича да му разрушават илюзиите и мечтите. Но не държа да обичате мен, а да обичате себе си. Вгледайте се в лицата на съседите си, на хора, които наистина са страдали като вас и обичат Родината като вас. Нека борбата ви бъде за изцяло мажоритарна система, а не за заблуждаващи хибриди като модела на БСП. Борете се да отсечете не една глава на чудовището, защото ламята е многоглава. Трябва да подменим изцяло състава на политическия елит. Трябва да почистим от наслоилата се нечистотия и да пуснем в парламента слънце и въздух. Тогава и само тогава ще се почувстваме истински и свободни.
Паула Лайт – Това съм аз (It is me): http://PaulaLightVerity.blogspot.com

Не знам дали някой си спомня за първата от поредиците статии, с които си позволих да се надявам на вашето внимание, за да споделя някои горчиви, но целебни истини. Тогава обявих война на всички шарлатани, продавачи на евтини илюзии и безполезни духовни и материални дрънкулки, които сквернят българската земя и съзнанието на народа ни. Независимо в каква област плетат своите лъжи и заблуди измамниците, дали в окултизма, морала или политиката. Продължавам и ще продължавам тази своя война с поредната битка. Предполагам, че не всички, които четат тези материали са щастливи и не всички ги одобряват. Боя се, че това няма за мен особено значение и едва ли ще ме спре. Духовният дълг, който съм поела е да воювам, доколкото мога, със злото, наивността ни, самозаблудите и опасността от гибелни за народа ни пътеки. Целта ми е да отворя очите на колкото мога повече хора, дори и от светлината на истината да ги заболи. Не мразя лично никого и не бих искала да наранявам никого, но ако от словото ми последват рани, така да бъде! На война като на война… Днес ще ви разкажа една много тъжна и мрачна приказка, приказка, която няма щастлив край. А дали ще се превърне в “приказка без край”, в наше национално проклятие, зависи от всички нас.
Имало едно време един беден, нещастен и озлобен народ. Добри и трудолюбиви били хората, но уморени и измъчени от тираните. До гуша им дошло от затягане на коланите, мизерия, крадливи и подли като плъхове политици, гавра с тяхното достойнство. И защото това е народът български, упорито вярвал, че чудото, спасението, мистичната помощ свише и магията могат да дойдат само отвън. Нали близо 50 години живот в затворена кошара ни внуши да вярваме, че всичко, което е вносно, е добро. Затова решихме, че е мъдро да си внесем управник от Испания, а и, точно както подобава на приказките, “вносният” политик беше цар. Дори не допускахме, че точно плъховете на потъващия ни национален кораб отдавна, много отдавна се бяха спазарили с героя за това триумфално завръщане. Така, заедно с началото на хилядолетието, у нас пристигна Симеон Борисов Сакскобургготски. Напразно шепата разумни хора се мъчеха да отрезвят останалите, напразно демокрации, постигнали повече опит и мъдрост по пътя си ни предупреждаваха и съветваха да бъдем предпазливи. Напразно ни молеха деликатно да проучим човека, преди да го посрещнем с отворени обятия и да разберем, че политическият живот не е вълшебна приказка, нито фентъзи епос.
Въпреки всички усилия и съвети на международната общност, въпреки изявленията на интелигентни българи тук, в страната, народът видя в “Симеончо”, както умилено го наричаха, рицар на бял кон, който ще обезглави всички лами и над родния небосклон ще засияе златното слънце на доволството и изобилието. Където и да идеше, чакаха го екзалтирани тълпи. Биеха църковни камбани, а старици се мъчеха да целунат нозете му, спомняйки си със сълзи на очи как някога, при раждането му, двойките им станали на тройки. Девойки припадаха от вълнение, ако ги допуснеха в предизборните щабове на НДСВ, а на митингите му се извисяваше неземно красивият глас на Валя Балканска.
Спомням си, че в ония дни сънувах как над родното небе се рее лешояд с кървав клюн, а улиците пустеят. Виждах многобройните плакати на героя, а енергията, която бликаше от студените му очи, бе енергия на пресметливата и ненаситна алчност, псевдо аристократичното презрение към останалото “простолюдие”, цинизмът и злото. Опитвах се да споделя с хората своите усещания, тревоги и предчувствия. Срещах само възмущение, че хуля героя, ругатни и обиди. Едва не загубих някои добри приятели. Не обвинявам никого, защото всеки иска да си отдъхне за миг и да повярва, че животът е вълшебна приказка. Хората очакваха реки от мед и мляко, чудеса и сполука, край на тегобите, глада и страданията. Очакваха всичко това, защото жадуваха за капчица вяра, а лъжливите устни на фалшивия герой шепнеха сладки обещания.
Нека си припомним малко от медените му приказки, които, както добре разбирам сега, трябва да са били написани от някой друг. Човекът, все пак, успя да ги прочете гладко, без да се запъва:
“Десетилетия наред съм страдал заедно с вас за нашата съдба” – изрече той и стотици хиляди въздишаха умилено. Спомняха си за детето, прогонено някога в изгнание, за “кървавия четвъртък”, когато нещастното сираче загубило и чичо си от болшевишки куршум.
“Не е нито морално, нито политически оправдано, че, по европейските стандарти, повечето хора у нас, включително в селата и малките градове, живеят в мизерия, докато някои политици тънат в необяснимо охолство. Трябва почтеност. Почтеност във всичко!”
Кой народ не би се трогнал от такива слова? Хората вярваха, че най-сетне, на мястото на всички измамни и алчни чиновници, идва друг човек, светъл герой, който е преуспял и заможен, благородник и рицар и нито ще граби от държавната баница, нито ще позволи на другите да вършат това.
И, най-сетне, тарикатите, които имаха за задача да изградят образа на “добрия цар”, показаха достойни за уважение умения. Те знаеха, че хората са уморени да чакат някакво бъдеще неопределено, когато ще съзрем “светлината в тунела”. Още в песничката от нашата синя пролет се казваше “Нищо не ми обещавай за утре!”. Българите искаха яснота, точност, срокове. Така повярваха на икономически и политически абсурдния лозунг как царят ще оправи положението за осемстотин дни. Само шепа хора усетиха каква гавра е нелепото възклицание “вервайте ми”. Повечето клети, измъчени жени и мъже “верваха”, защото отчаяно се нуждаеха от вяра.
Настъпи ерата на циничното безсрамие и на наглите лъжи, която продължава и до днес. Преди това политиците, въпреки вродената наглост и алчност на повечето от тях, все пак имаха мъничко срам и към края на мандатите си се омърлушваха и ставаха по-смирени и тихи. Нищо такова не се случва вече, защото нашенските потомци на Макиавели получиха образцов учител по безсрамие.
Нека видим една малка част, една избирателна извадка от лъжите на Симеон за тия девет години. Ако се опитам да обхвана всички прояви на непочтеност и некоректност, демонстрирани от него и неговото обкръжение, трябва да изпиша няколко тома.
Първият мит, който рухна, беше тоя за огромната ерудиция и образованост на “царя”, за солидните му обществени и политически връзки, които щели да докарат в България инвестиции, от които да процъфти. Шепнеше се за богати арабски шейхове, дето щели да насочат към страната ни рога на изобилието. Представяхме си едва ли не камили, които ще преплуват океани и морета с барели петрол на гръб, за да ни помогнат. Чувахме как, покрай монархическите си роднини, Симеон щял да върти кабинети и правителства на малкия си пръст.
Първото, което ни впечатли е невероятния букет от тъпоумия, които избраникът ръсеше на публично място, бедният му речник, граничещ с кретенизъм. Отначало го извиняваха, че не владее български добре, но на единствения друг език, на който съм го чувала да говори, английски, речникът му е не по-малко оскъден и ограничен. В данните за героя се споменава как ползвал отлично английски, френски, немски, италиански и испански и, донякъде, португалски и арабски. Допускам, че наистина знае по 200- 300 думи на тия езици, не по-малко, отколкото на български. Но, бих казала, папагалите също могат да бъдат обучени да повтарят по няколко фрази на пет-шест езика, което не ги превръща в потомци на Айнщайн. Така, за да не изпъкват ниските ментални възможности на благородника, станахме “господари на мълчанието”.
Що се отнася до образованието, завършил е колеж в Александрия и лицей в Испания, учебни заведения, в които цветът на кръвта има по- голямо значение от броят на мозъчните клетки. Питам се, обаче, защо в доста безразличната към потомствената аристокрация система на САЩ “царят” не е преминал през престижната военна академия West point, а в някаква подобна в щата Пенсилвания и, при завършването си, е бил младши лейтенант? Питам се, също така, защо нямаме по-точни данни къде си е изкарвал хляба (пардон, черния хайвер) в периода 1962 г. – 1996 г. Говори се смътно и неопределено, че въртял някакъв бизнес в Испания и САЩ. С подобна кариера може да се похвали всеки пети в цивилизования свят. Казват, че бил “консултант” на различни фирми и банки в областта на банковото дело, продажбата на храни и т.н. Казано на прост български език, това си е нещо като търговски пътник. Изключвам, разбира се, банковото дело, защото, както ще видим по- късно, Симеон си “внесе” от Великобритания група мно…ого специални банкери.
Що се отнася до международните и монархически връзки на човека, не виждам да е било проявено към личността му кой знае какво уважение и внимание. Разбира се, при културни и светски събития, е получавал своята покана и винаги е присъствал, вероятно, за сметка на нашите данъци, защото истинските благородници държат на кръвта и толерират (в рамките на разумното) и своите черни овце. Никой не е видял, обаче, изгодни договори, инвестиции, дипломатически пробиви, заради знатното потекло на нашия премиер.
С едно, обаче, Симеон никак не ни изненада. Втурна се да върти бизнес на нашия гръб и да трупа дивиденти от държавната баница. Разбира се, не беше чак такъв глупак, че да го върши пряко и сам. Имаше си и още си има една добра фея в лицето на Милен Велчев, “финансовият гений”, който докара от Лондон. Чрез него реализира трансформацията на българския външен дълг при крайно неизгодни условия. Чрез него, в нарушение на всички закони, с обичайното и плоско оправдание за секретност, нае без конкурс в митниците Британската фирма “Кроун ейнджънс” на баснословна цена. Комисионни ли са мотивът или друга схема? Не знам. Но сделката определено е в заобикаляне на закона и не особено изгодна. Сред бизнес делата му са и приватизацията на “Булгартабак”, извършена в зоната на здрача, без капчица прозрачност, подписването на договора с ЕС за спиране на ядрените ни реактори, от който губим огромни средства, което стана след кратка мистериозна визита в Румъния, фактът, че държавната поръчка за магистрала “Тракия” се падна на един от синовете му, една загадъчно завишена цена за строеж на детска болница. За щастие, този проект бе спрян на време. Неговият верен оръженосец, Милен Велчев, получи наистина скромно възнаграждение за този куп оглозгани кокали от държавното богатство. Само верига хотели на името на брат му Георги и неотдавна оформена продажба на безценица на над 50% от парцела под хотел “Ропотамо” на фирма на същия този брат. Направо жълти стотинки!
Що се отнася до любимия народен герой, той донапълни купичката си, като се задейства реституцията на “царските” имоти. Ако наистина всички те бяха “царски”, нищо лошо. Само че значителна част от тях са били държавна собственост предоставяна на владетеля за временно безвъзмездно ползване. Как да повярваме в чистотата на това възстановяване, след като, неотдавна, се оказа, че по грешка били възстановени около 2,000 дка повече? Как да повярваме в справедливост и прозрачност на действията, след като някои имоти за били възстановявани на базата на крепостни актове, разписки и т.н., които нито един нормален съдебен или нотариален акт не би следвало да признае за достатъчно доказателство за собственост? Как да се чудим защо се носят мълви и легенди, че Симеон е предявил претенции и към връх Мусала, след като е толкова ненаситен, че действията му са отвъд нормалното човешко въображение? Сега, когато с тройната коалиция все още е на власт, заедно със сестра си е завел през лятото на 2006 г. граждански иск срещу държавата по чл. 108 от Закона за собствеността за двореца в Кричим. Ответник по делото е министъра на регионалното развитие и благоустройството. А познайте доколко добросъвестно ще оспори иска и ще защити държавните интереси! Изобщо, не виждам плячката на Сакскобурготски да е застрашена от нещо. За “имотите на царя” бе сформирана анкетна парламентарна комисия. Какво е свършила до сега? БСП лееха предизборни анатеми как щели да отнемат противозаконно възстановеното имущество, а сега управляват рамо до рамо с този народен герой. Мила родна картинка!
Все пак, за да бъде картината пълна и обективна, не е зле да видим какъв е авторитетът на Симеон Сакскобурготски в международен план. Имаме ли основание да повтаряме със слугинска разнеженост в какви среди го приемат и как, благодарение на него, за България знаят и говорят хора, които не са го правели преди? Ами, и да и не. Просто защото има различни видове слава и, вярвам, всички ние бихме се чувствали и по-горди, и по-щастливи без определен вид известност. През юни, 2006 г., например, избухна сериозен скандал, в който името на нашия герой бе замесено в предполагаеми корупционни схеми. Скандалът беше свързан с арестуването на първия братовчед на Симеончо, Виктор Емануил Савойски от италианските власти. Независимо от синята си кръв, той бе обвинен в престъпно сдружение с цел корупция на държавни служители, измами и използване на проститутки. Какво да се прави? В някои цивилизовани европейски държави демокрацията и спазването на закона не се влияят нито от произхода, нито от имотното състояние на човека. Виктор Емануил първоначално спомена името на Симеон Сакскобурготски, като на един от сподвижниците си в тези криминални деяния, въпреки че след това отрече казаното. Каквото и да мислим по въпроса, факт е поне, че проектът за безумно скъпата педиатрична болница бе съвместно дело на двамата братовчеди, а едва ли са се сдружили само за една сделка…
Оказа се, също така, че в международните среди Симеон не се ползва с чак толкова добър авторитет и ореолът му не е чак толкова лъскав, колкото бихме желали да вярваме ние. Като един от основните му пороци, се сочи хазартът, заради който проявявал склонност да трупа дългове и, преди да дойде на бял кон като наш рицар и герой, кредиторите му взели да стават доста нетърпеливи.
Привидно, другите мълви за връзки на Сакскобурготски с най – ретроградните и хардлайнерски кръгове на някогашното БКП звучаха доста абсурдно. Та нали комунистите някога са терзаели бащиното му сърце в ония страшни времена, когато Негово Величество Борис II е носел своята “корона от тръни”. Нали същите тия болшевики застреляха след фарсов процес чичо му Кирил? Нали той самият, заедно с майка си, е бил изгонен от страната ни от тях? Как тогава да допуснем, че храни симпатия и толерантност към подобни среди? Не знам как и защо, нито доколко парите могат да изкривят човешките ценности, съвест и възприятия, но има някои факти, които ми е трудно да си обясня по друг начин. Защо, преди завръщането на Симеон в българския политически живот, в Мадрид на преговори замина не друг, а Ахмед Доган, за който безспорно вече се знае, че е бивш сътрудник на Държавна сигурност? Защо със Сакскобурготски в България дойдоха, за да заемат възловите министерски постове, лица, свързани с кръгове в Англия, управляващи капитали, изнесени някога от другарите в ЦК? Защо най-приближен на “царя” стана Милен Велчев, за връзките и произхода на който се знае, че са от тези ултра болшевишки кръгове? Защо премиерът, който, все пак, би трябвало да държи на доброто име на своя кабинет, продължи да подкрепя усърдно Велчев, след скандала в яхтата на Иван Тодоров, Доктора, скандал открито свързващ кабинета с организираната престъпност? Защо, въпреки тържествените си обещания в обратна посока, Симеон влезе в коалиция с БСП? Ако намерите на всички тия въпроси отговори, които категорично да изключват възможността за такива връзки, много бих се радвала да ги зная. А, поне за някои хора, парите биха могли да бъдат твърде сериозен мотив, мотив по-силен от дълга на кръвта…
Едно от нещата, които ме възмущават най-искрено, е отношението на Сакскобурготски към родната природа. Не можеш да обичаш една земя, да я имаш за свята и да осакатяваш красотата й. В хилядите декари гори, реституирани на Симеон, става безпощадна сеч, а дървеният материал се извозва с камиони в Гърция. Нали на човека му трябват и джобни пари? Докато другите злочинства на белия рицар ще накърнят интересите на едно, най-много на две поколения, цената на поголовната сеч ще заплащат и правнуците ни. Гората рони зелени сълзи и всички сме виновни, защото сами докарахме на прага си нейния палач.
Най-сетне, нека споделя и друго: възмущението си от арогантността и надменното презрение на Симеон към народа, който го прие и го храни. Още при първата пресконференция, която даде като премиер, той задължи български журналисти да напуснат местата си, за да се настани там неговото семейство. Винаги се е отнасял надменно и презрително към медиите. Незачитането му на нашето достойнство покварява и смазва човешки личности. Не помните ли как един български интелигент си отряза мустаците, за да демонстрира лакейската си преданост към “царя”? Край Сакскобурготски бързо се сформира кръг от създания с безгръбначна същност и лакейски ливреи. Той изпълни пленарната зала с бивши манекенки, спортистки и други красавици, които превърна в машинки за гласуване и духът и интелектът на които бяха на такова ниво, че още през първата година на мандата им, доня Маргарита трябваше да ги съветва, когато са в парламента да си слагат чорапогащници. Човекът се чувстваше владетел и превърна законодателния ни орган в свита от свои фаворитки и лакеи. Накрая, с онова отегчено отвращение, което благородниците проявяват към крепостните си селяни, ни посъветва да “си сменим чипа”.
Всичко казано дотук е само малка част от облика на тоя, който се подигра с народната наивност и илюзии. Не изпитвам лоши чувства към него, нито омраза. Все пак, той е човешко същество. Затова се считам длъжна да предупредя него и неговото обкръжение да спрат със злочинствата си, докато е време. Нека Симеон се разкае за деянията си и да напусне страната, защото виждам над главата му да се трупат тъмни кармични облаци. Виждам как Бог го възмездява за гаврата със слабите, бедните и наивните. Повтарям, нека добре си помисли!
Време е добре да си помислим и ние самите. В едно Симеон май беше прав: в някои отношения трябва да си сменим чипа, за да оцелеем като народ в това страшно и свирепо време. Не бива да очакваме неволята да дойде и да ни помогне. Не следва да търсим рицар на бял кон и спасител отвън, защото тази наивност ще ни довърши. Просто се боя, че следващият обект на надежди и въжделения е един пожарникар с генералски пагони. Допуснем ли да ни завладее новият мит за спасителят в униформа, за мачото Бойко Борисов, ще бъдем окончателно загубени. Не бива да забравяме, че същият този герой продаде изгодно парцел и право на строеж на брата на Милен Велчев, че сигурно има не по-малко фирми от Доган и че не успя да се справи особено добре дори с управлението на един град.
Знам, че с подобни публикации няма да спечеля ничия симпатия и обич. Никой не обича да му разрушават илюзиите и мечтите. Но не държа да обичате мен, а да обичате себе си. Вгледайте се в лицата на съседите си, на хора, които наистина са страдали като вас и обичат Родината като вас. Нека борбата ви бъде за изцяло мажоритарна система, а не за заблуждаващи хибриди като модела на БСП. Борете се да отсечете не една глава на чудовището, защото ламята е многоглава. Трябва да подменим изцяло състава на политическия елит. Трябва да почистим от наслоилата се нечистотия и да пуснем в парламента слънце и въздух. Тогава и само тогава ще се почувстваме истински и свободни.
Паула Лайт – Това съм аз (It is me): http://PaulaLightVerity.blogspot.com